Клифърд Саймък - Междинна станция

— Говориш така — каза Инок, — сякаш няма голяма надежда тази станция тук, на Земята, да бъде запазена.

— Почти никаква — призна Юлисис. — Но що се отнася до теб самия, ти имаш право на избор. Можеш да останеш на Земята и да заживееш нормално или ако искаш, можеш да бъдеш преместен на друга станция. В Галактическата централа се надяваме, че ще предпочетеш да останеш при нас.

— Изглежда, всичко е решено.

— Страхувам се — каза Юлисис, — че е така. Съжалявам, Инок, че съм приносител на лоши новини.

Инок седеше, вцепенен и смазан от мъка. Лоши новини ли! Та това беше много по-лошо! Това беше краят на всичко!

Усети сгромолясването не само на своя собствен свят, но и на всичките си надежди за Земята. С изчезването на станцията Земята отново щеше да бъде забутана в глуха линия, без никаква надежда за помощ, без никакъв шанс да бъде призната, в пълно неведение за това, колко неща я очакват в галактиката. Изоставен и беззащитен, човешкият род щеше да продължи да се препъва по стария, изпълнен с неизвестности път към едно мрачно, белязано с безумие бъдеще.

Сияйният се оказа доста възрастен. Златистото сияние, с което бе обгърнат, бе загубило младежкия си блясък. Сега грееше с по-мека, дълбока и плътна светлина. Нямаше го онова ослепително сияние, характерно за по-младите същества. Държеше се с подчертано достойнство, а ветрилообразната украса на главата му, която не бе нито коса, нито пера, беше бяла, с онази чиста и непорочна белота. Лицето му изразяваше нежност и топлота — нежността и топлотата, която върху човешкото лице се изписва с благодушни бръчици.

— Съжалявам — каза той на Инок, — че се налага да се срещнем по такъв повод. Но се радвам да ви видя, независимо от обстоятелствата. Чувал съм за вас. Не се случва често същество от външна планета да стане управител на станция. Затова, млади човече, се заинтересувах от вас. Любопитно ми беше що за същество ще се окажете.

— Няма от какво ла се опасявате — обади се Юлисис малко рязко. — Гарантирам за него. Приятели сме от години.

— Да, забравих — отвърна Сияйният. — Вие сте този, който го откри.

Обиколи с поглед стаята.

— Тук има още някой — отбеляза той, — Не знаех, че са двама. Знаех само за един.

— Приятели са с Инок — поясни Юлисис.

— Значи имате контакт. Контакт с планетата.

— Не, нямаме контакт.

— Може би е станала грешка.

— Може би — каза Юлисис, — но причината е такава, че се съмнявам дали вие или аз бихме могли да я избегнем.

Луси бе станала на крака и пристъпваше към тях плавно и безшумно, сякаш плуваше.

Сияйният се обърна към нея.

— Радвам се да ви видя. Много се радвам.

— Тя не може да говори — каза Юлисис. — Нито да чува. Неспособна е да общува.

— Може. С други средства — възрази Сияйният.

— Мислите ли? — попита Юлисис.

— Сигурен съм.

Тръгна бавно към Луси, която се спря да го изчака.

— То… тя, както я нарекохте… тя не се страхува.

Юлисис се засмя.

— Дори и от мен — каза той.

Сияйният протегна ръка към нея. Тя се поколеба за момент, но после едната й ръка се вдигна и пое подобните на пипала пръсти на Сияйния.

За миг на Инок му се стори, че златистото сияние се разтваря като наметало и обгръща земното момиче с блясъка си. Инок примигна и видението, ако изобщо е било видение, изчезна пред погледа му и само Сияйният се оказа обгърнат от златистото наметало.

И как бе възможно, учуди се Инок, тя да не изпитва страх нито от Юлисис, нито от Сияйния? Дали не се дължеше на това, че тя наистина, както каза на Юлисис, умееше да прониква зад външната маска и да долавя някак човешката същност (Бог да ми е на помощ, дори и сега не мога да разсъждавам с други понятия, освен човешките!), заложена в тези същества? И ако това бе така, не се ли дължеше на факта, че самата тя не беше съвсем като другите хора? Разбира се, по външност и произход не се отличаваше от другите, но не бе отгледана под влияние на общочовешката култура. Вероятно тя беше това, което би представлявало едно човешко същество, ако не бе всячески сковавало от нормите на поведение и мислене, превърнали се с течение на годините в закон, изискващ от него стандартно отношение към света.

Луси пусна ръката на Сияйния и се върна на кушетката.

— Инок Уолас — изрече Сияйният.

— Слушам ви.

— И тя ли е от вашата раса?

— Да, разбира се.

— Никак не си приличате. Сякаш сте от две различни раси.

— На Земята има само една раса.

— Има ли много други като нея?