Клифърд Саймък - Междинна станция

— Не се безпокой. Тя страда от една болест. Неспособна е да общува с другите. Не може нито да чува, нито да говори.

— Болест значи.

— Да, страда от нея, откакто се е родила. Нито чува, нито говори. Не може да разкаже какво е видяла тук.

— А езикът на жестовете?

— Не го знае. Отказала да го учи.

— Приятелка ли ти е?

— От няколко години — отвърна Инок. — Дойде тук, за да търси закрила от мен. Баща й я бил с камшик.

— Този баща знае ли, че тя е тук?

— Предполага, но не може да е сигурен.

Юлисис излезе бавно от сянката и застана на светло. Погледът на Луси се спря върху него, но върху лицето й не се изписа ужас. Очите й го гледаха спокойно и доверчиво и дори не трепнаха.

— Добре ме възприе — каза Юлисис. — Не се разкрещя, не търти да бяга.

— Не би могла да крещи — поясни Инок, — дори да иска.

— Сигурно съм отвратителна гледка — продължи Юлисис — за човек, който ме вижда за пръв път.

— Тя не вижда само външността. Тя вижда и вътре в теб.

— Ще я уплаша ли, ако й се поклоня, както правят хората?

— Смятам — отвърна Инок, — че много ще се зарадва.

Юлисис й се поклони с малко пресилена тържественост, поставил ръка върху подобния на щавена кожа корем, пречупвайки се от кръста.

Луси се усмихна и запляска с ръце.

— Знаеш ли — извика Юлисис, видимо доволен, — тя може и да ме хареса!

— Ами сядай тогава — предложи му Инок — и да пием по едно кафе.

— Съвсем забравих кафето. Изхвръкна ми от главата, като видях, че при теб има друго човешко същество.

Юлисис се настани пред третата чаша, която го очакваше.

Инок понечи да стане, но Луси го изпревари и отиде да донесе кафето.

— Тя сякаш разбира? — досети се Юлисис.

Инок поклати глава.

— Ти просто седна пред чашата, която беше празна.

Луси наля кафето, после отиде да седне на канапето.

— Няма ли да остане при нас? — попита Юлисис.

— По-интересни са й онези дрънкулки на масичката. Дори успя да задейства едно от тях.

— Възнамеряваш ли да я оставиш тук?

— Не мога да я оставя тук — отвърна Инок. — Ще тръгнат да я търсят. Трябва да я върна у дома й.

— Не ми харесва тази история — отбеляза Юлисис.

— И на мен не ми харесва. Нека си го кажем направо — не биваше да я водя тук. Но тогава ми се стори, че това е единственото, което мога да сторя. Нямах никакво време за обмисляне.

— Нищо страшно не е станало — каза Юлисис благо.

— Не може да ни навреди — каза Инок. — Като не може да общува…

— Не в това е проблемът — прекъсна го Юлисис. — Тя просто усложнява положението, което и без това е сложно. Пристигнах тази вечер, Инок, за да ти кажа, че имаме проблеми.

— Проблеми? Но досега не е имало никакви проблеми.

Юлисис вдигна чашата и отпи голяма глътка кафе.

— Хубаво е — каза той. — И вкъщи го правя, и кафето го нося оттука, но няма същия вкус.

— Кажи за проблемите.

— Помниш ли веганеца, който почина тук преди няколко земни години?

Инок кимна.

— Сияйния.

— Той си има име.

Инок се засмя.

— Не ти харесват нашите прякори.

— При нас не е прието — каза Юлисис.

— Имената, които им давам — обясни Инок, — са израз на добрите ми чувства.

— Ти погреба този веганец.

— В семейното гробище — потвърди Инок. — Все едно, че ми е роднина. Прочетох един стих от библията над гроба му.

— Това е много хубаво — каза Юлисис. — Добре си постъпил. Както подобава. Но тялото е изчезнало.

— Изчезнало? Не може да бъде! — извика Инок.

— Няма го в гроба.

— Но ти откъде знаеш? — възрази Инок. — Ти не можеш да знаеш!

— Аз не. Веганците. Веганците знаят.

— Но те са на светлинни години…

После млъкна, разколебан. Защото през онази нощ, когато почина мъдрият старец и той съобщи това на Галактическата централа, оттам му отговориха, че веганците са разбрали това в момента, в който е починал. И че нямат нужда от смъртен акт, защото вече знаят от какво е починал.

Разбира се, това му се стори невъзможно, но в галактиката имаше прекалено много неща, които изглеждаха невъзможни, а след време се оказваха напълно възможни, за да може човек да бъде сигурен в преценките си.

Възможно ли бе, запита се той, всеки един веганец да поддържа нещо като мисловна връзка с останалите веганци? Или може би нещо подобно на централно статистическо управление — едно земно название за нещо почти непонятно — официално поддържаше контакт с всеки жив веганец и знаеше къде се намира, как се чувства и с какво се занимава?

Че нещо подобно е напълно възможно, Инок бе готов да допусне. Особено като се имат предвид изумителните постижения, които се срещаха във всички краища на галактиката. Но да се поддържа подобен контакт с един мъртъв веганец бе съвсем друга работа.