Клифърд Саймък - Междинна станция

Избра си нужните инструменти, върна се в обора и се залови за работа. Също като преди сто години, помисли си той, когато на светлината на фенера скова един друг ковчег. Тогава баща му лежеше мъртъв в къщата.

Дъбовите дъски бяха сухи и твърди, но инструментите бяха в добро състояние и работата му спореше. Ряза, рендосва и кова, докато въздухът се изпълни с мирис на дървени стърготини. В обора беше уютно и тихо, дебелият слой слама под покрива заглушаваше жаловития вой на вятъра отвън.

Измайстори ковчега, но той се оказа по-тежък, отколкото бе очаквал, и се наложи да потърси старата количка, подпряна на гърба на клетката, в която някога държаха конете. Натовари ковчега върху нея и с доста усилия, като си почиваше често, успя да го закара до малкото гробище, намиращо се вътре в ябълковата градина.

И тук, до гроба на баща си, изкопа още един гроб с лопатата и кирката, които бе донесъл със себе си. Не го направи толкова дълбок, колкото би искал, защото си даде сметка, че ако се съобрази с обичая и изкопае двуметров гроб, няма да му стигнат силите да спусне ковчега в него. Реши, че метър и двайсет-трийсет ще са достатъчни. Работи на мъждивата светлина на фенера, поставен отгоре на купчината изкопна пръст. Един бухал долетя от гората, кацна някъде в тъмната градина и загука и загърка между отделните бухукания. Луната залезе на запад, дрипавите облаци се пръснаха и зад тях се показаха звездите.

Най-сетне всичко бе готово — гробът изкопан, ковчегът — спуснат в него. Фенерът едва мъждукаше, газта беше на свършване, а стъклото бе опушено от едната страна, защото фенерът бе стоял накриво.

Инок се върна в станцията и извади един чаршаф, в който да увие мъртвеца. Пъхна библията в джоба си, вдигна обвития в бял саван веганец и при първия блед светлик, предхождащ зората, се отправи надолу към ябълковата градина. Положи веганеца в ковчега, закова капака и излезе от гроба.

Застана прав до него, извади библията от джоба си и намери нужното място. Зачете на глас и дори не беше необходимо да напряга очите си при слабата светлина, за да следи текста, защото много пъти бе чел гази глава:

В дома на Отца Ми има много жилища. Ако да нямаше, щях да ви кажа…

Докато четеше, му мина през ум, че това звучи съвсем уместно; че трябва да има много жилища, в които да се вместят душите на всички жители на галактиката — и на всички останали галактики, които се простираха в безкрайната вселена. Макар че, ако имаше разбирателство, и едно жилище щеше да е достатъчно.

Затвори библията и по памет, доколкото успя да си спомни, изрече заупокойната молитва. Не беше сигурен, че всичко е съвсем точно, но беше достатъчно точно, каза си той, за да не се загуби смисълът. След това зарина гроба.

Звездите и луната се бяха скрили, вятърът бе утихнал. В тихата утрин небето на изток бе седефенорозово.

Инок застана до гроба с лопатата в ръка.

— Сбогом, приятелю — изрече той.

После се обърна и се върна в станцията, сподирен от първите зари на утрото.

Инок стана от писалището и върна дневника обратно на мястото му върху лавицата.

Обърна се и се спря нерешително.

Имаше няколко неща, които трябваше да свърши. Трябваше да прочете вестниците. Трябваше да попълни дневника. В последните броеве на списанието Геофизични изследвания имаше няколко статии, които трябваше да прегледа.

Но не му се занимаваше с нито едно от тези неща. Прекалено много мисли, прекалено много грижи, прекалено много скръб имаше в съзнанието му.

Наблюдателите все още бяха там, отвън. Беше загубил хората сенки. А светът неумолимо отиваше към война.

Макар че той самият може би нямаше причини да се безпокои какво ще стане със света. Можеше да изостави света, можеше и да се откаже от човешкия род, когато пожелаеше. Ако не излизаше навън, ако не отваряше тази врата, за него нямаше да има никакво значение накъде първи светът, какво става с него. Защото той имаше свой свят. И неговият свят бе далеч по-голям, отколкото който и да е извън тази станция можеше да си представи. Той нямаше нужда от Земята.

Но още докато го мислеше, си даде сметка, че това не е вярно. Защото по някакъв много странен и особен начин все още имаше нужда от Земята.

Отиде до вратата, каза нужната фраза и тя се отвори. Влезе в пристройката и вратата се затвори зад него.

Заобиколи къщата и седна на стъпалата, които водеха към верандата.

Ето тук, каза си той, започна всичко. Седеше си на стъпалата през онзи летен ден преди толкова години, когато звездите протегнаха ръка през необятните бездни на пространството и го посочиха с пръст.