Клифърд Саймък - Междинна станция

ОБИЧАЯТ ТУК (предаде Инок) Е МЪРТЪВЦИТЕ ДА СЕ ПОГРЕБВАТ.

В ТАКЪВ СЛУЧАЙ ПОГРЕБЕТЕ ВЕГАНЕЦА.

ОБИКНОВЕНО ПРОЧИТАМЕ ЕДИН ИЛИ ДВА СТИХА ОТ НАШАТА СВЕЩЕНА КНИГА.

ТОГАВА ПРОЧЕТЕТЕ ЕДИН СТИХ И ЗА ВЕГАНЕЦА. МОЖЕТЕ ЛИ ДА ГО НАПРАВИТЕ?

ДА, МОГА. НО ОБИКНОВЕНО ТОВА СЕ ПРАВИ ОТ ПРАКТИКУВАЩ СВЕЩЕНОСЛУЖИТЕЛ. ПРИ ДАДЕНИТЕ ОБСТОЯТЕЛСТВА ОБАЧЕ ТОВА НЕ Е МНОГО РАЗУМНО.

ПРАВИЛНО (отговориха от Галактическата централа). МОЖЕТЕ ЛИ САМ ДА СЕ СПРАВИТЕ?

МОГА.

НАПРАВЕТЕ ТОГАВА КАКВОТО Е НУЖНО.

ЩЕ ПРИСЪСТВАТ ЛИ РОДНИНИ ИЛИ ПРИЯТЕЛИ НА ОБРЯДА?

НЕ.

ЩЕ ГИ УВЕДОМИТЕ ЛИ?

ОФИЦИАЛНО ДА, РАЗБИРА СЕ. НО ТЕ ВЕЧЕ ЗНАЯТ.

НО ТОЙ ПОЧИНА ЕДВА ПРЕДИ ЕДНА-ДВЕ МИНУТИ.

ВЪПРЕКИ ТОВА ТЕ ЗНАЯТ.

ЩЕ ИСКАТ ЛИ СМЪРТЕН АКТ?

НЯМА НУЖДА. ТЕ ЗНАЯТ ОТ КАКВО Е ПОЧИНАЛ.

А БАГАЖЪТ? ПРИСТИГНА С КУФАР.

ЗАДРЪЖТЕ ГО. ТОЙ Е ВАШ. КАТО ОТПЛАТА ЗА ГРИЖИТЕ, КОИТО ПОЛАГАТЕ ЗА БЛАЖЕНО-ПОЧИВШИЯ. ТАКЪВ Е ТЕХНИЯТ ОБИЧАЙ.

НО В НЕГО МОЖЕ ДА ИМА ЦЕННИ ВЕЩИ.

ЗАДРЪЖТЕ КУФАРА. АКО ОТКАЖЕТЕ, ЩЕ ОБИДИТЕ ПАМЕТТА НА МЪРТВИЯ.

НЕЩО ДРУГО? (попита Инок) ТОВА ЛИ Е ВСИЧКО?

ТОВА Е ВСИЧКО. ДЕЙСТВАЙТЕ ТАКА, СЯКАШ ВЕГАНЕЦЪТ Е ОТ ВАШАТА РАСА.

Инок изключи апарата и се върна в другия край на стаята. Застана прав над Сияйния, опитвайки се да събере кураж, за да се наведе и вдигне тялото върху кушетката. Изпитваше погнуса при мисълта, че ще го докосне. Изглеждаше толкова нечисто и ужасно, толкова уродливо в сравнение с лъчезарното същество, което седеше тук и разговаряше с него.

Обикна Сияйните още след първата си среща с тях, възхищаваше им се и с нетърпение очакваше всяко тяхно посещение, на всеки един от тях. А сега кършеше пръсти като някой малодушен страхливец, неспособен да докосне един мъртвец.

Но не само ужасът го възпираше, защото през всички тези години като управител на станцията се бе нагледал на чисто външните, зрими проявления на ужаса, въплътен в образа на чуждоземните форми на живот. И се бе научил да потиска този ужас, да не обръща внимание на външния вид и да гледа на всички живи същества като на братя, да ги посреща и зачита като хора.

Но това, което усещаше сега, беше друго. Това бе едно непознато чувство, което не бе продиктувано от ужас. И все пак, напомни си той, това същество бе негов приятел. А мъртвият приятел имаше нужда от последни почести, имаше нужда и от любов, и от грижи.

Стисна зъби и си наложи да се захване със задълженията си. Наведе се и вдигна тялото. Стори му се леко като перце, сякаш в смъртта си бе изгубило едно свое измерение, бе се смалило и станало по-незначително. Възможно ля бе, запита се, златистото сияние да притежава своя собствена тежест?

Той положи тялото върху кушетката и го пооправи, доколкото му бе възможно. След това излезе навън, запали фенера в навеса и се отправи към обора.

От години не бе влизал тук, но почти нищо не се бе променило. Защитен, благодарение на здравия си покрив, от атмосферните влияния, той беше сух и непокътнат; От гредите висяха паяжини и всичко беше покрито с прах. От процепите между дъските на сеновала висяха рошави кичури старо сено, останало там от едно време. Из цялото помещение се носеше мирис на нещо сухо, сладко и прашно, целият букет от ухания на добитък и тор, отдавна забравени.

Инок окачи фенера на един гвоздей зад преградите за добитъка и се качи по стълбата на сеновала. Като се движеше в тъмното, защото не смееше да докара фенера сред този прахоляк и сухото като барут сено, успя да открие наредените току до стряхата дъбови дъски.

Тук, спомни си той, под тези полегати стрехи, някога се намираше неговата импровизирана пещера, в която като малък бе прекарал много щастливи дни, когато заради дъжда не можеше да излиза навън. Той беше Робинзон Крузо в пещерата на неговия пустинен остров или някой разбойник със забравено вече име, който се крие от преследвачите си, или някой, който се спотайва, за да не го скалпират индианците. Имаше си и пушка — дървена пушка, която бе изрязал с трион от една дъска, после я оформи с ренде и нож и накрая я изглади с парче стъкло.

През цялото детство това бе любимата му играчка — чак до деня, когато баща му, завръщайки се вкъщи след едно пътуване до града, му подари истинска пушка. Беше на дванайсет години.

Опитвайки с ръце купчината дъски в тъмнината, подбра тези, които щяха да му свършат работа. Занесе ги до стълбата и внимателно ги спусна долу.

После и той слезе по стълбата и изкачи няколкото стъпала до хамбара, където се съхраняваха инструментите. Отвори капака на големия сандък с инструментите и откри, че е пълен с отдавна напуснати миши гнезда. Изхвърляйки с шепи сламата, сеното и треволяците, които гадинките бяха довлекли, за да си устроят някогашните домакинства, успя да стигне до инструментите. Блясъкът им бе изчезнал, отгоре сивееха с меката патина на годините, през които не са били ползвани, но по тях нямаше никаква ръжда и режещите части бяха запазили остротата си.