Анджей Сапковски - Последното желание

Гералт погледна за последен път през прозореца на двореца. Стъмваше се бързо. Отвъд езерото примигваха мъгливите светлинки на Визим. Около двореца беше пустош — ивица ничия земя, с която за шестте изминали години градът се беше оградил от опасното място, без да остави нищо, освен развалини, изгнили греди и остатъци от ограда, която, явно, никой нямаше намерение да разглобява и пренася. В най-далечната; точка, на другия край на града, беше пренесъл резиденцията си кралят — изпъкналата кула на новия дворец чернееше в далечината на фона на тъмносиньото небе.

Вещерът се върна при покритата с прах маса в празната и разграбена стаичка, където се подготвяше. Без да бърза, спокойно, грижливо. Знаеше, че има достатъчно време. До полунощ вампирката нямаше да излезе от криптата.

На масата пред него имаше малък окован сандък. Той го отвори. Вътре, едно до друго, в постланите със суха трева преградки, имаше шишенца от тъмно стъкло. Вещерът извади три от тях.

Вдигна от пода продълговат вързоп, плътно омотан с овчи кожи и завързан с ремък. Извади меч с украсена ръкохватка от една от черните блестящи ножници, покрити с редове рунически знаци и символи. Острието от чисто сребро светеше с идеален огледален отблясък.

Гералт прошепна някаква формула, изпи съдържанието на две от шишенцата, като след всяка глътка отпускаше лявата си длан на ръкохватката на меча. После се загърна плътно с черното си наметало и седна на пода. В стаята нямаше нито един стол. Както, впрочем, и в целия дворец.

Седеше неподвижно, със затворени очи. Дишането му, в началото равномерно, изведнъж се ускори, стана хрипливо, неспокойно. А после съвсем спря. Сместа, с помощта на която вещерът беше подчинил на себе си всички органи на тялото си, се състоеше главно от чемерика, татул, глог и млечка. Останалите компоненти нямаха наименования на нито един от човешките езици. Ако Гералт не беше приучен към тази смес още от детските си години, тя щеше да е смъртоносна за него.

Вещерът обърна рязко глава. Слухът му, сега изострен отвъд всякакви граници, с лекота улови в тишината шумоленето на стъпки по обраслия с коприва двор. Това не можеше да е вампирката. Все още беше прекалено светло. Той преметна меча на рамото си, скри вързопчето си в огнището на порутената камина и тихо, като прилеп, притича по стълбите.

На двора беше все още достатъчно светло, за да може приближаващият се да види лицето на вещера. А това беше Острит. Той се отдръпна рязко, лицето му се изкриви от неволна гримаса на ужас и отвращение. Вещерът се усмихна накриво — знаеше как изглежда. След сместа от коприва, аконит и подъбиче лицето става по-бяло от тебешир, а зениците изпълват целите ириси. Затова пък микстурата позволяваше да се вижда и в най-голямата тъмнина, а Гералт се нуждаеше именно от това.

Острит се опомни бързо.

— Изглеждаш така, сякаш вече си труп, магьоснико — каза той. — Явно от страх. Не се бой. Нося ти живот.

Вещерът не отговори.

— Не чуваш ли какво ти казвам, ривийски знахарю? Ти си спасен. И богат. — Острит разклати в ръка доста голяма кесия и я хвърли в краката на Гералт. — Хиляда орена. Взимай ги, скачай на коня и се махай оттук.

Ривиецът продължаваше да мълчи.

— Какво си ме зяпнал? — повиши глас Острит. — не ми губи времето. Нямам намерение да стоя тук до полунощ! Не разбираш ли? Не искам да махаш магията. Не, не мисли, че си отгатнал. Не съм заедно Велерад и Сегелин. Не искам да я убиваш. Просто с махай. Всичко трябва да остане както си е било.

Вещерът не помръдна. Той не искаше велможата да разбере колко са се изострили и ускорили сега реакциите му. Стъмваше се бързо, но това беше само о полза на Гералт, защото дори полумракът беше прекалено ярък за разширените му зеници.

— А всъщност защо трябва да остане, както си било? — попита той, като се стараеше да изговаря думите по-бавно.

Острит вдигна гордо глава:

— Това определено не е твоя работа.

— А ако вече знам?

— Интересно…

— По-лесно ще е да свалиш Фолтест от трона, ако вампирката досажда на хората? Ако кралската лудост най-накрая омръзне и на велможите, и на народа, нали? Дойдох при вас през Редания и Новиград. Там на всеки ъгъл говорят, че мнозина във Визим гледат на крал Визимир като на спасител и истински монарх. Но мен, господин Острит, не ме интересуват нито политиката, нито наследяването на тронове, нито дворцовите преврати. Аз съм тук, за да си свърша работата. Никога ли не сте чували за чувство за дълг и най-обикновена порядъчност? За професионална етика?