Анджей Сапковски - Последното желание

— Слушам.

— След трети петли вампирката няма да я има, ако съм разбрал правилно. А какво ще има?

— Ако всичко мине както трябва — четиринайсетгодишно момиче.

— С червени очи? Със зъби като на крокодил?

— Нормално четиринайсетгодишно момиче. Само че…

— Какво?

— Физически.

— Ето на! А психически? Всеки ден на закуска — кофа кръв? Момичешко бедро?

— Не. Психически… е невъзможно да се каже. Мисля, че ще е като… трудно е да кажа… три-четири годишно дете. Дълго време ще се нуждае от много грижи.

— Това е ясно. Уважаеми?

— Слушам ви.

— Това може ли да се върне при нея? По-късно?

Вещерът мълчеше.

— Аха — изрече кралят. — Може. И тогава — какво?

— Ако след дълга, няколкодневна липса на съзнание тя умре, тялото трябва да се изгори. Бързо.

Фолтест се навъси.

— Но не мисля, че ще се стигне дотам — добави Гералт. — За по-сигурно, господарю, ще ви дам няколко съвета как да намалите опасността.

— Още сега? Не е ли прекалено рано, уважаеми? А ако…

— Още сега — прекъсна го ривиецът. — Какво ли не се случва, господарю. Може да стане така, че на сутринта да намерите в криптата принцесата със свалена магия и моя труп.

— Дори това? Въпреки разрешението ми за самоотбрана? От което, изглежда, ти не се нуждаеш особено много…

— Това е сериозна работа, господарю. Рискът е много голям. Затова слушайте: принцесата трябва постоянно да носи на шията си сапфир, най-добре — инклуз, на сребърна верижка. Постоянно. Денем и нощем.

— Какво е това инклуз?

— Сапфир с мехурче въздух вътре. Освен това в камината на спалнята й от време на време трябва да се изгарят клончета хвойна, жълт цветилник и лещак.

Фолтест се замисли.

— Благодаря за съветите, уважаеми. Ще се придържам към тях, в случай че… А сега ме слушай внимателно. Ако видиш, че случаят е безнадежден, убий я. Ако премахнеш магията, но разбереш, че момичето няма да бъде… нормално… ако у теб се появи дори сянка на съмнение в това, че всичко е минало както трябва — убий я. Не се бой от мен. Аз ще ти се развикам пред хората, ще те изгоня от двореца и града, но нищо повече. Награда, разбира се, няма да ти дам. Може би ще си изтъргуваш нещо — знаеш от кого.

Двамата помълчаха.

— Гералт. — Фолтест за пръв път нарече вещера по име.

— Слушам ви.

— Колко истина има в слуховете, че детето е станало такова, а не друго, защото Ада беше моя сестра?

— Малко. Заклинанието трябва да се направи, такива заклинания не се появяват сами. Но мисля, че връзката със сестра ви е била причината да се направи заклинанието, и следователно е причина за този резултат.

— Така и предполагах. Така говореха някои от Просветените, макар и не всички. Гералт, откъде идват тези неща? Заклинанията, магиите?

— Не знам, господарю. Просветените се занимават с изследване на причините за тези явления. На нас, вещерите, ни е достатъчно да знаем, че с концентриране на волята могат да се предизвикат такива явления и как да боравим с тях.

— Да убивате?

— Най-вече. За това, впрочем, ни плащат най-често. По принцип хората просто искат да се предпазят от заплахата. Ако на съвестта на чудовището лежат и трупове, към мотивите се добавя и отмъщението.

Кралят стана, разходи се из стаята и спря пред окачения на стената меч на вещера.

— С този ли? — попита, без да поглежда Гералт.

— Не. Този е против хора.

— Да, чух за това. Знаеш ли какво, Гералт? Ще вляза с теб в криптата.

— Изключено.

Фолтест се обърна, очите му заискряха.

— Знаеш ли, магьоснико, че не съм я виждал нито веднъж? Нито при раждането, нито… по-късно. Страх ме беше. Може и да не я видя никога, нали? Имам право поне да видя как я убиваш.

— Повтарям — изключено е. Това ще означава сигурна смърт. И за мен също. Достатъчно е да отслабя вниманието си, волята си… Не, господарю.

Фолтест се извърна и тръгна към вратата. На Гералт му се стори, че той ще излезе, без да каже нито дума, без прощален жест, но кралят се спря и го погледна.

— Ти будиш доверие — каза той. — Макар и да знам що за стока си. Разказаха ми какво е станало в кръчмата. Сигурен съм, че си убил тези главорези само за да вдигнеш шум, да смаеш хората и мен. Убеден съм, че си могъл да се справиш с тях и без да ги убиваш. Страхувам се, че никога няма да разбера дали отиваш да спасиш дъщеря ми или да я убиеш. Но съм съгласен и на това. Принуден съм да се съглася. И знаеш ли защо?

Гералт не отговори.

— Защото — каза кралят — мисля, че тя страда. Нали?

Вещерът гледаше проницателно краля. Не потвърди, не направи дори най-малък жест, но Фолтест знаеше. Знаеше отговора.