Анджей Сапковски: Последното желание

— Не забравяй с кого говориш, скитнико! — извика яростно Острит и стисна ръкохватката на меча си. — Стига ми толкова, не съм свикнал да споря с когото и да било! Вижте го него — етика, кодекси, морал?! И кой ги споменава? Разбойник, който, едва дошъл, вече уби трима? Който се кланяше на Фолтест, а зад гърба му търгуваше с Велерад като наемен убиец? И ти се осмеляваш да надигаш глава, робе? Правиш се на просветен? Маг? Вълшебник? Ти, смотан вещер! Махай се оттук, докато не съм ти разбил черепа.

Вещерът дори не трепна, продължаваше да си стои спокойно.

— По-добре вие си тръгнете, Острит — каза той. — Стъмва се.

Острит отстъпи и моментално извади меча си.

— Ти сам пожела това, магьоснико! Ще те убия! Твоите фокуси няма да ти помогнат. Имам жабешки камък.

Гералт се усмихна. Мнението за мощта на жабешкия камък беше колкото широко разпространено, толкова и погрешно. Но вещерът нямаше намерение да хаби сили за заклинания, още по-малко пък да кръстосва сребърното си острие с оръжието на Острит. Той се гмурна под описващия кръгове меч и удари велможата в слепоочието със сребърните шипове на маншета си.

Острит се свести бързо и сега се взираше в пълната тъмнина. Забеляза, че е завързан. Не видя Гералт, който стоеше точно до него, но съобрази къде е и започна да вие провлечено, ужасено.

— Мълчи — каза вещерът. — Ще я привлечеш по рано, отколкото трябва.

— Проклет убиец! Къде си? Развържи ме веднага, негоднико! Ще те обесят за това, кучи сине!

— Мълчи.

Острит дишаше тежко.

— Ще я оставиш да ме изяде? Завързан? — попита той вече по-тихо и изруга почти шепнешком.

— Не — каза вещерът. — Ще те пусна. Но не сега.

— Мерзавец — изсъска Острит. — За да подмамиш вампирката?

— Да.

Острит млъкна и престана да се опитва да се измъкне; лежеше спокойно.

— Вещерю?

— Да?

— Аз наистина исках да сваля Фолтест. И не само аз. Но единствено аз желаех смъртта му, исках той да умре в мъки, да полудее, жив да изгние. И знаеш ли защо?

Гералт мълчеше.

— Обичах Ада. Сестрата на краля. Любовницата на краля. Обичах я… Вещерю, тук ли си?

— Да.

— Знам какво си мислиш. Но не е имало такова нещо. Повярвай ми, не съм изричал никакви проклятия. Не съм познавач на магиите. Само веднъж, от озлобление, казах… Само веднъж. Вещерю? Слушаш ли?

— Слушам.

— Майка му е била, старата кралица. Със сигурност е била тя. Не можеше да гледа как той и Ада… Не съм аз. Само веднъж, разбираш ли, пробвах да избягаме, но Ада… Вещерю! Разсъдъкът ми се замъгли и казах… Вещерю? Аз ли съм бил? Аз ли?

— Това вече няма никакво значение.

— Вещерю? Наближава ли полунощ?

— Наближава.

— Пусни ме по-рано. Дай ми повече време.

— Не.

Острит не чу стърженето на вдигащия се капак на саркофага, но вещерът го чу. Той се наведе и разряза с камата си въжетата на велможата. Острит не чака никакви думи, скочи и побягна, накуцвайки с изтръпналите си крака. Очите му вече толкова бяха свикнали с тъмнината, че виждаше пътя, водещ от главната зала към изхода.

От пода с грохот излетя плочата, блокираща входа на криптата. Гералт, предвидливо скрил се зад перилата на стълбището, видя уродливата фигура на вампирката, носеща се пъргаво, бързо и безпогрешно по посока на отдалечаващия се тропот от ботушите на Острит. Вампирката не издаваше ни най-малък звук.

Чудовищен, тътнещ, неистов вик разцепи нощта, разтърси старите стени и продължи да вибрира, ту заглъхвайки, ту усилвайки се. Вещерът не можеше да определи точно разстоянието — изостреният слух го подвеждаше, но знаеше, че вампирката е настигнала Острит бързо. Прекалено бързо.

Той излезе на средата на залата и застана до самия вход на криптата. Хвърли наметалото си. Раздвижи рамене, оправяйки положението на меча. Сложи си ръкавици. Имаше още малко време. Знаеше, че вампирката, макар и сита след последното пълнолуние, няма да остави скоро трупа на Острит. Сърцето и черният дроб бяха ценен хранителен запас за нея, който щеше да й позволи да остане дълго в летаргия.

Вещерът чакаше. До съмване, според неговите пресмятания, оставаха още три часа. Кукуригането на петлите можеше само да го обърка. Впрочем, в околността най-вероятно изобщо нямаше петли.

В този момент той я чу. Тя вървеше бавно, шляпайки по пода. А после я видя.

Описанието беше точно: сплъстен ореол от червеникави коси обграждаше непропорционално голямата й глава, разположена на къса шия. Очите й светеха в мрака като два карбункула. Вампирката се спря, гледайки Гералт. Внезапно разтвори уста — сякаш да се изфука с белите си клиновидни зъбища, после хлопна челюстта си с такава сила, сякаш бе затворила капака на сандък. И веднага скочи — от място, без засилка, насочила към вещера окървавените си нокти.