Уилям Сароян: Тигърът на Трейси

— Ходите ли на черква? — попита Трейси.

— А, да — отвърна д-р Пингицър. — Да. Чувство. Харесва ми. Хубаво е.

Някакъв репортер пристъпи напред и запита:

— Няма ли вие да задавате въпросите, докторе?

— Аха! — рече бързо докторът. — Ако ще правите интервю с д-р Пингицър, залата да се опразни.

Дежурният капитан от полицията, на име Хузинга, каза бързо:

— Слушам! Чухте ли доктора? Всички навън!

Чуха се доста протести от страна на журналистите, но Хузинга и хората му изхвърлиха всички във фоайето. Когато залата се опразни, докторът се усмихна на Трейси, кротко пафкайки лулата си, после взе да задрямва. И Трейси бе доста изморен, тъй че той също се поддаде на дрямката. Старецът захърка. Трейси не хъркаше.

По едно време някой блъсна вратата и един фоторепортер бързо засне двамата мъже, заспали на столовете си.

Тогава влезе Хузинга и събуди доктора.

— Аха — рече докторът.

Хузинга тъкмо щеше да разбуди и Трейси, но докторът го спря.

— Недей. Важно е.

— Слушам, докторе — рече Хузинга.

И се измъкна на пръсти от залата.

Старчето седна и се загледа в лицето на Трейси. След малко Трейси отвори очи.

— Сънувах, че съм във Виена — рече докторът.

— Кога за последен път сте били там? — попита Трейси.

— Преди двайсет години — отвърна докторът. — Много, много отдавна. Много обичам сладолед. Ванилия.

— А кафе обичате ли? — попита Трейси.

— Кафе ли? — рече докторът. — Аз съм от Виена. С кафето живея . А, да! — И извика силно, за да го чуят зад вратата: — Кафе, моля!

Отвън Хузинга прати един полицай за каничка кафе и две чаши.

— Той знае какво прави — рече Хузинга на полицая.

— Ще пием кафе — съобщи д-р Пингицър. — Та какво се е случило? Аз не разбрах.

— Стреляха по тигъра ми — отвърна Трейси.

— Жалко — рече д-р Пингицър.

— Влязохме в „Сейнт Патрик“ — рече Трейси, — както правехме преди шест години, и тъкмо излизаме, навън ни чакат с бронирана кола и по-нататък, на 50-а улица — още една. Първият изстрел не улучи, но тигърът ужасно се изплаши и хукна да бяга. Като наближи втората бронирана кола, стреляха пак и го улучиха по лапата.

— Този тигър твой тигър ли е?

— Да.

— Как така?

— Той цял живот е бил с мен.

— Аха — рече старчето. — И е тигър както кучето е куче?

— Искате да кажете — рече Трейси, — дали е истински тигър, каквито са тигрите в джунглата или в цирковете?

— Точно тъй.

— Не, не е истински — рече Трейси. — Или поне не беше до днес, но днес беше истински. И въпреки това, той все пак си е моят тигър.

— Защо говорят, че от цирка е избягал някакъв тигър?

— Не знам.

— Възможно ли е?

— Мисля, че да. Ако може, всяко дресирано животно трябва да се отърве от цирка.

— Не те ли е страх от този тигър? — попита д-р Пингицър. — Тук някъде имаме снимки, направени от фоторепортери. Навремето хобито на малката ми дъщеря бе да прави снимки. Снимки, снимки — все снимки на татко. На мен! — Той се обърна към вратата и извика: — Снимките, моля!

Хузинга влезе, взе цял куп снимки от писалището и ги подаде на доктора. Той почна да ги прехвърля тъй бързо, че едва ли имаше време да различи някоя от тях, а ръцете и очите му шареха с фантастична скорост.

— Значи не се страхуваш от това животно — попита той отново, — от този тигър. Това е черна пантера .

— Да, знам — рече Трейси, — но все едно, за мен е тигър.

— И наричаш това животно тигър .

— Да, знам, че е черна пантера — каза Трейси, — но винаги си мисля за него като за тигър.

— Твоя тигър?

— Да.

— И не те ли е страх от този тигър?

— Не.

— Всеки се страхува от тигри.

— Всеки се страхува от много неща — рече Трейси.

— Мен ме е страх от нощите — рече д-р Пингицър. — На младини като бях във Виена, нощем отивах където има много светлини, много блясък. Така не ме беше страх от нощите.

Хузинга донесе кафето и го наля. Този човек, кой знае защо, явно обожаваше д-р Пингицър.

— Да опитаме сега кафето — рече докторът.

— Едно време исках да стана дегустатор на кафе — рече Трейси.

— А, тъй ли? — каза д-р Пингицър. — Да си изпием сега кафето. Наслаждавай се на кафето. Животът е толкова кратък. — Той махна към вратата. — Много… много… много… — направи някаква гримаса и не можа да си довърши мисълта.

— Да — рече Трейси.

Изпиха си мълчаливо кафето. Трейси отпиваше внимателно, изучавайки вкуса му, както бе правил преди шест години във фирмата на Ото Сейфанг, седнал с Нимо, Пебърди и Рингърт.