Уилям Сароян: Тигърът на Трейси

Още незавършил втория си опит, в стаята цъфна Лора.

Трейси се помъчи да се престори, че това, което прави, всъщност съвсем не е онова, което изглежда да е, макар изобщо да не си представяше на какво ли друго би могло да прилича, освен на това, което си е.

Тогаз видя, че тигърът на Лора е застанал до нея и е вперил в него очи, пълни с удивление и омраза. После потърси с поглед своя тигър, но той си бе отишъл.

Трейси си взе шапката и напусна къщата.

Откъм църквата се зададе мистър Лути със сладоледа и Трейси забърза в обратната посока.

Чак когато се намери отново на Бродуей, тигърът му успя да си проправи път сред неделните тълпи, настигна го и тръгна редом с него.

— Втори път да не си посмял! — каза му Трейси.

На следния ден през обедната почивка Трейси застана пред фирмата с надеждата да види Лора, но тя не мина по улицата.

И докрая на седмицата си остана така.

— И какво се получи? — попита Нимо през обедната почивка в петък.

— От песента ли? — каза Трейси.

— Не — рече Нимо, — кой ти гледа песента? Какво стана с чернокосата хубавица в блестящата жълта рокля?

— Ауъъъ — каза печално Трейси.

— Какво значи това? — попита Нимо.

— Отидох миналата неделя у тях във Фар Рокауей и се запознах с майка й. Донесе една кутия шоколадови бонбони и аз изядох цели шест. Хич не обичам шоколад, но тя все ми ги завираше в лицето и аз все трябваше да си взимам по един. И накрая май не се получи много добре.

— Защо? — попита Нимо.

— Ами, бях изял всичките тези бонбони, бащата беше отишъл за сладолед, дъщерята бе отишла да търси някакво свидетелство, аз сграбчих майката и я целунах.

— Ами!

— Ами, я!

Дегустаторът се разхълца неудържимо.

— Какво ти е? — попита Трейси.

— Не зная — рече Нимо.

— Май по-добре ще е да си идеш в къщи и да си легнеш — каза Трейси.

— Не, нищо ми няма — рече Нимо. — Само ми кажи точно какво стана. Искам да зная.

— Ами, това, което ти казах — рече Трейси. — Май че е от шоколада.

— И какво мислиш да правиш? — попита Нимо.

— Ще гледам някак да оправя нещата — отвърна Трейси.

— Как?

— Някой ден през обедната почивка ще седна пак тук, пред фирмата — рече Трейси, — и по Уорън стрийт ще се зададе някое момиче като Лора Лути, само че този път като ида на гости у тях и видя майка й, няма да си взимам никакви шоколадови бонбони, това е.

— Но ти няма да срещнеш момиче като Лора Лути — каза Нимо. — Отивам да си гледам работата.

— Имаш още двайсет минути — рече Трейси.

— Не, трябва да се прибирам вече — каза Нимо, — пък и за какво да стоя тук? Каква полза да чакам?

Нимо вече бе тръгнал, когато чу Трейси да ръмжи. Обърна се и видя чернокосата хубавица. Само че до нея вървеше някакъв непознат момък, на вид счетоводител и явно не от Калифорния.

Нимо се прибра възмутен, а Трейси гледаше и не вярваше на очите си.

Понечи да се усмихне, но не можа.

Лора отмина, без дори да го погледне.

Нимо хълцаше непрекъснато и накрая го пуснаха да си иде. На другия ден не дойде на работа. В понеделник сутринта в дегустаторския отдел седеше Шивли с празничен костюм от син шевиот, тъй като Нимо бе умрял.

Някои казваха, че е умрял от хълцането, но от такива хора ще чуеш, че камилите умирали от гърло.

Колко сърца са били разбити в миналото, колко сърца се разбиваха сега и колко сърца щяха да се разбият във времената, които идваха! Нимо бе свършил, Лора бе изгубена, Шивли бе най-сетне в дегустаторския отдел, Пебърди и Рингърт го третираха като куче, непрекъснато дебнеха резултатите от дегустирането му и разбиращо се споглеждаха.

Трите реда от песничката на Трейси се оказаха боклук, както и много други неща. Песента се стопи, самото късче хартия, на което я бе записал тъй грижливо, бе изчезнало, а и мелодията бе забравена.

Един неделен ден Трейси и тигърът отиваха към църквата „Сейнт Патрик“ на Пето авеню, изгаряни от треската на някаква стара и смътна религия, която някак изглеждаше нова, вървяха всеки в собствената си човешка или животинска самота.

Влязоха и огледаха всичко.

Следната събота Трейси напусна работата си при Ото Сейфанг и се върна в Сан Франциско.

Минаха няколко години.

Един ден — Трейси бе вече двайсет и седем годишен и отново в Ню Йорк — той тръгна да се поразходи, както се бе разхождал преди шест години.

Като стигна Уорън стрийт, отклони се от Бродуей и се отправи към бившата фирма на Ото Сейфанг, вече магазин на Кийни.