Уилям Сароян: Тигърът на Трейси

Когато тигърът се събуди и се върна при Трейси, Трейси не искаше да му говори.

— Ауъъъ — рече тигърът с надежда да разчупи леда.

— „Ауъъъ“, я! — рече Трейси. — Чудесен номер, и то на приятел! Мислех, че ще се разскачаш. Не очаквах от теб да заспиш. Като ме попита „Искаш ли да продължаваш тази работа“, разчитах да кажеш нещо на място. И се наричаш тигър!

— Мър-р-у-ъ-ъ — измърка тигърът.

— Мър-р-у-ъ-ъ! Хайде, махай се! — рече Трейси.

Останалото време от деня Трейси разтоварваше чувалите в сърдито мълчание, защото за пръв път тигърът бе заспал в толкова неподходящ за лоши обноски момент, а на Трейси това хич не му се хареса. Разтревожи се дълбоко — в семейното дърво на тигъра май имаше някакво съмнително петно.

След работа Трейси тръгна към метрото с Нимо. През целия път Нимо нервничеше, тъй като от сутринта все беше пил кафета. На години беше почти колкото самия Ото Сейфанг, но нямаше тигър и всъщност дори не си и представяше, че човек може да има тигър. Едничкото, което правеше Нимо, бе да стои на пътя на Шивли. А Шивли стоеше на пътя на останалите трийсет и осем души във фирмата „Ото Сейфанг“.

Е, добре, Трейси също ходеше на работа, но в същото време бе написал и три стиха за песен. Щеше да ходи още малко на работа в „Ото Сейфанг“, докато се окопити тигърът, но нямаше да стои на ничий път и никого нямаше да прережда.

Като излезе от метрото и тръгна към Бродуей, Трейси реши да изпие чаша кафе и пи. Явно беше специалист дегустатор, знаеше си го. И не искаше да чака ей така цели трийсет и пет години, за да го докаже. Изпи още една чаша, после трета със самочувствието на специалист.

От време на време тигърът на Трейси се озърташе в очакване да забележи млада тигрица, която да има такива маниери, че да спре вниманието му, но речеше ли да се озърта, тигърът никога не забелязваше млади тигрици. Имаше само млади котки. В няколкото случая, когато му се мярна тигрица, тигърът на Трейси бързаше за някъде и едва имаше време колкото да се обърне, все още забързан напред, и да погледне след нея. Това положение на нещата изглеждаше тъжно, тъй че тигърът един ден тъжно рече:

— Люн.

— Какво значи това? — попита Трейси.

— Алюн.

— Не разбирам.

— Ах люн.

— Какво е това?

— Луналюн.

— Няма никакъв смисъл.

— Ах луналюн — рече търпеливо тигърът.

— Ако искаш да кажеш нещо, говори на английски — каза Трейси.

— Ла — рече тигърът.

— Това вече е на френски — каза Трейси. — Говори на английски. Знаеш, че не разбирам френски.

— Сола.

— Солар?

— Со — рече тигърът.

— Не съкращавай думите — каза Трейси, — и говори бавно, че да разбера какво се мъчиш да кажеш.

— С — каза тигърът.

— Можеш и по-добре да говориш — рече Трейси. — Или говори, или си затваряй устата.

Тигърът си затвори устата.

Трейси се замисли над това, което беше казал тигърът, и внезапно проумя.

Беше през обедната почивка. Трейси седеше на слънце на стъпалата пред входа на фирмата и слушаше как Нимо, Пебърди и Рингърт си говорят за високото положение, което са достигнали в света на кафето благодарение на своето предано дегустиране. От време на време Трейси се опитваше да намери рима на някоя дума за песента, която съчиняваше, но тя така си и остана недовършена.

Тъкмо се опитваше да разбере какво бе казал тигърът, когато по Уорън стрийт се зададе момиче в тясно прилепнала жълта плетена рокля. Беше с ужасно дълга черна коса, сресана на прав път, толкова буйна, че приличаше на грива. Имаше страшно жив блясък и наелектризирано пропукваше. Тигърът на Трейси сви мускули, грациозната му глава се обтегна напред към момичето, опашката му се изопна и се скова съвсем неподвижно, като едва забележимо потрепваше. После тигърът глухо и мощно изръмжа: Ауъъъ!

Професионалистите дегустатори чуха ръмженето и удивено се обърнаха към Трейси, защото никога дотогава не бяха чували такъв изключителен звук.

— О! — каза Трейси на тигъра. — Сега разбрах.

— Ауъъъ! — повтори тигърът, ръмжейки сякаш от болка, и още по-силно обтегна глава напред. Тогаз погледът на Трейси се гмурна в очите на момичето. Ръмженето и гмурването станаха съвсем едновременно. Момичето дочу ръмженето, усети гмуркането, поспря едва, леко се усмихна, изпъна още повече прилепналата жълта плетена рокля и отмина с танцуващи стъпки, а ръмженето на тигъра премина в леко стенание.

— Така ли казват в Калифорния? — попита Нимо.

— Ауъъъ — рече Трейси.