Уилям Сароян - Тигърът на Трейси

След като бяха изпили по три чаши, д-р Пингицър рече:

— Аха. Работа. Мразя да работя. Мразя психиатрията. Всякаква работа мразя. Обичам веселието, радостта, въображението, загадката.

— Защо работите тогава? — попита Трейси.

— Защо ли? — рече д-р Пингицър. — По дяволите! — Докторът се позамисли малко. — Във Виена срещнах едно момиче. Елза. Елза Варшок се казва. Аха. Елза е жена ми, майката, онази, която казва „Отде да намеря пари за храна?“ Виждаш, нали? И аз работя.

— Разбирате ли от психиатрия? — попита Трейси.

— От психиатрия — не — отвърна д-р Пингицър. — Хората разбирам малко. Но малко, съвсем мъничко. С всяка година и с всеки ден все по-малко. Защо ли? Хората са трудни. Хората са хора. Хората са радост, веселие, въображение, загадка. Аха. Хората са болка, хората са болест, хората са луди, хората са наранени, хората нараняват хора , убиват, самоубиват се. И къде е радостта, къде е веселието, къде е въображението, къде е загадката? Мразя психиатрията. Хората обичам аз. Ненормални хора, хубави хора, наранени хора, болни, съсипани хора, поотделно всеки човек — всички ги обичам. Обичам ги. И защо? Защо са отнели на хората радостта, веселието, въображението, загадката. За какво? Аха. За пари. — Той се усмихна. — Тъй мисля, че е. Заради парите. Те са любов, тези пари. Те са красота, тези пари. Те са радост, тези пари. А къде са парите? — Не знам. И никакво веселие повече. Само работата. Работа. Тигър. Тигър.

— Знаете ли това стихотворение? — попита Трейси.

— Има ли такова стихотворение? — попита д-р Пингицър.

— Разбира се.

— И какво е то? — попита докторът.

— Ето го — почна Трейси:

— Аха. Има ли още? — попита д-р Пингицър.

— Да, още малко, ако не съм го забравил — рече Трейси.

— Кажи го — настоя д-р Пингицър.

— Виж ти! — рече д-р Пингицър. — Такова стихотворение не съм чувал от седемдесет и две години! Кой го е измислил?

— Уилям Блейк — отвърна Трейси.

— Браво на Уилям Блейк! — рече докторът. — Има ли още?

— Да, чакайте да си го спомня — рече Трейси. — А, да:

— После? — попита докторът.

— Май си го спомних цялото сега — рече Трейси.

Трейси спря.

— Това е цялото стихотворение — рече той.

— Аха, благодаря — каза д-р Пингицър. — Това стихотворение сигурно го знаеш от малък. Тъй ли?

— Да — отвърна Трейси. — Почнах да го декламирам на три години.

— И разбираш ли го това стихотворение? — попита д-р Пингицър.

— Нищо не му разбирам — отвърна Трейси. — Просто ми харесва .

— Аха. Ясно.

Старчето се обърна към вратата.

— Много… много… много… — почна той. — Да. Сега два въпроса. Първо. Какъв е твоят тигър?

— Мой — отвърна Трейси.

— Второ — рече д-р Пингицър. — Какъв е тоя тигър по улиците?

— Ами, изглежда, миналата нощ някаква черна пантера от цирка разкъсала пазача и избягала — отвърна Трейси. — Случват се такива неща. И мисля, че сега из Ню Йорк се скита именно тази ранена черна пантера. И ако я изплашат, тя може и човек да убие, ако й се наложи. Но черната пантера, дето се е загубила в Ню Йорк, е също така моят тигър.

— Тъй ли?

— Да.

— Защо? — попита д-р Пингицър.

— Не знам точно — рече Трейси, — но тя си вървеше с мен по Петото авеню и в църквата „Сейнт Патрик“. Никого не закачаше. Просто си вървеше до мен. И побягна чак като стреляха по нея. Вие няма ли да побегнете, ако стрелят по вас?

— Със страшна скорост — отвърна д-р Пингицър. — На седемдесет и две години съм, но със страшна скорост. — Той замълча за миг да си представи как щеше да тича тъй бързо на седемдесет и две години. — Ами полицаите, те сигурно ще убият животното — продължи д-р Пингицър.