Уилям Сароян: Тигърът на Трейси

— Как върви работата след тези шест години? — попита Рингърт.

— Пак потръгна — отвърна Трейси. — А ти как си, Рингърт?

— О, не мога вече да ритам, Трейси — отвърна Рингърт.

— М-да, ритането — рече Пингицър. — Това второ ли беше? Едно. Да си движиш крака? Второ. Да се оплакваш? Не можеш да си движиш крака? Не можеш да се оплакваш?

— Не знам — рече Рингърт. — Движа си крака правилно, но не както можех. И мога също да се оплаквам, но не тъй, както можех. Можех да се оплаквам от всичко и беше много смешно. Сега ми остана само едно нещо да оплаквам, но дори не ми се ще да го оплаквам.

— Какво е то, това нещо? — попита Пингицър.

— Краят на Рингърт.

— М-да. Какъв вкус има кафето на Рингърт?

— Хубаво е — отвърна Трейси.

— Ако обичаш — рече Пингицър, подавайки чашата си през масата. Той я напълни догоре. Д-р Пингицър отпи от кафето и рече: — М-да, хубаво е.

Трейси пренесе още три чувала, после застана до прозореца с гръб към гледката и се вслуша. Стоя дълго, може би към три минути. Пътят беше безмълвен. Понеже не бе сигурен, че е чул нещо, реши, че не е сигурен и отиде пак да работи. Всеки път, когато идваше за нов чувал, поспираше за миг да се ослуша пак. След още шест чувала се бе ослушал още шест пъти. Седна на един чувал, но не да си почине, а за да бъде благодарен, за да бъде близо до нещата, близо до същността на нещата и да се усмихне на всичко, което можеше да е наблизо.

Като се увери най-сетне, че е чул думата, не се изненада. Не скочи на крака. Не се обърна. Повтори я тихичко. След миг я чу пак и тогава много бавно стана, дигна един чувал на гръб и тръгна.

Когато остави чувала, обърна се и видя тигъра.

Макар и от толкова далеч, изглеждаше много печален.

Бе изтощен от глад, болнав отпаднал, ранен. Той се върна към купа чували, едва поглеждайки към тигъра, нарами нов и тръгна с него. А като взимаше следващия чувал, тигърът се покатери върху купчината чували и се излегна там да си почива и да гледа.

Трейси и тигърът заговориха, но този път не с думи, нито дори със звукове. И всеки от тях разбираше.

Мисълта бе дошла в един миг, за да остане.

Когато пренесе всичките чували, бе дванайсет и четвърт. Дегустаторите на кафе бяха излезли да обядват. Тигърът застана до Трейси и после заедно се спуснаха по стълбището до входа на сградата. На вратата към улицата тигърът се уплаши и отстъпи назад. Трейси поспря за миг до него, без да продума, после излезе сам и застана на стъпалата, а вратата зад него се затвори сама.

На отсрещната страна на улицата от стаята на втория етаж капитан Хузинга и шерифът Блай наблюдаваха.

Там, според плана, Томас Трейси бе застанал пред „Ото Сейфанг“.

— Колко е часът? — попита Блай.

— Дванайсет и половина — отвърна Хузинга. — Мислите ли, че ще стане?

— Нещо вече стана — рече Блай. — Нали и ти слуша на всеки половин час рапортите по радиовръзката?

— Да.

— Пълно спокойствие вече цели четири часа.

— Да. Мислите ли, че ще стане?

— И да не стане, все едно. Погледни го — рече Блай. — Той не е луд.

— И все пак е ненормален — рече внезапно Хузинга. — И всичко това не е нормално. Не ми е ясно. Не мога да го разбера. Сложихме там оная табела. „Ото Сейфанг“. Ото Сейфанг е мъртъв от три години. Тук вече е склад, а не фирма за внос на кафе. Сега е така, а не както преди шест години. Той е ненормален, но не колкото мен — да вярвам, че някой от нас може да повтори същото нещо, което на времето е разбило сърцето му. Това не може да бъде сторено. Не може — и толкова. Жал ми е за него. Той е луд. И не знае това, но ще го върнат в Белвю заедно с това момиче. Нищо няма да стане, шефе. Жалко. Подавам си оставката. Вярвах с цялата си душа, че това ще може да стане. Но е лудост да вярваш в това . Нищо няма да стане.

— А какво ще кажеш за нещата, които вече станаха? — попита Блай.

— Случайност — отвърна Хузинга. — Впрочем ставало е и преди. Прегледах старите досиета. През декември 1882 година е имало цели седем часа, през които не е докладвано нито едно произшествие. През март 1896 — единайсет часа, през юли 1901 — пет, август 1908 — девет часа. И по-рано се е случвало.

— Да. Но как можеш да знаеш, че в същото време не става нещо друго, за което никой не знае — рече шерифът. — Нещо друго, което остава незабелязано?

— Искате да кажете, че ви се струва и в момента да става нещо? — попита Хузинга.

— Казах, че вече е станало — рече началникът. — И ти казвам да не ги връщате в Белвю.