Уилям Сароян: Тигърът на Трейси

— Да.

— А къде ще отиде? — попита Блай.

— Това не е наша работа — рече Хузинга. — На разходка, да кажем.

— И щом той излезе, ние ще отидем в склада, по съобщение от Сплайсър и Слю, така ли?

— Да.

— Зад склада има фургон — рече началникът. — Клетката с тигъра ще бъде натоварена на фургона. Веднага щом стане възможно, тигърът ще бъде прегледан, излекуван най-внимателно и после пуснат на свобода някъде, където няма да безпокои никого, така ли?

— Да.

— Къде ще бъде това?

— Дресьорът съобщи, че животното е родено в плен. В парка на Медисън скуеър. Трейси поиска тигърът да бъде пуснат на свобода в най-близката до Ню Йорк планина.

— Кой каза, че там няма да има опасност? — попита началникът.

— Най-близките планини са диви — рече Хузинга. — Там не живеят хора.

— Не говоря за хората — обясни Блай. — За тигъра говоря. Как ще живее той? Може да се натъкне на ловец и да го застрелят.

— Това би било случайност — рече Хузинга.

— И това ще стане, ако всичко тръгне тъй, както Трейси и ти искате да вярвате, че ще бъде. А какво ще правим, ако тигърът не се появи?

По-младият погледна по-възрастния.

— Ще трябва да ме уволните — рече Хузинга. — В такъв случай ще си подам оставката.

— И никой друг не знае, така ли? — попита Блай.

— Само вие и аз — рече Хузинга, — ако не стане, ще си подам оставката.

— А какво ще правим с Трейси и момичето, ако не стане?

— Дадох дума на д-р Скатър да ги върна и двамата в Белвю — отвърна Хузинга.

— Д-р Скатър знае ли за всичко това?

— Не, скалъпих му друга история — рече Хузинга. — Пингицър знае. Искам да кажа, знае, че Лора Лути ще се срещне с Трейси в дванайсет и половина пред „Ото Сейфанг“. Нищо повече не знае, обаче.

— Той къде е? — попита Блай.

— Трейси помоли д-р Пингицър да седи в дегустаторския отдел — рече Хузинга. — Видях го да влиза няколко минути, преди да дойдете вие.

— Какво прави там? — попита Блай.

— Трейси поиска да е там.

— Трейси знае ли, че ако нещата се провалят, ще ги върнат и двамата с момичето в Белвю?

— Не — рече Хузинга. — Точно това ме тревожи. Скрих го от него. Мисля, че е по-добре. Обаче доста се безпокоя.

Радиостанцията се обади отново в осем и половина. Все още всичко бе спокойно. Началникът телефонира на секретаря си.

— Цели два часа да няма никакви произшествия? — учуди се той. — Искам да знам какво точно се е случило, каквото и да е то. Свържи се отново с мен.

След малко секретарят се свърза с него и доложи:

— От всички постове докладваха, че нямат никакви произшествия.

— Наистина ли?

— Да, господин началник.

— Кога се е случвало такова нещо — учуди се началникът, — цял час да няма никакви произшествия в Ню Йорк?

— Не се е случвало, доколкото знам — потвърди секретарят.

— Виж ти! — обърна се Блай към Хузинга. — Нещо става. Абсолютно никакви инциденти, няма дори пияници, нито семейни скандали, ни дребни кражби, цял час никакво нарушаване на реда в Ню Йорк!

Отново на старата си работа, Трейси вдигаше чувалите на рамо, пренасяше ги на четирийсет ярда и после присядаше, само че сега не му бе леко.

Натоварен с поредния чувал, Трейси вървеше от далечния край, където бе складът, към стената на дегустаторската сграда. Оставеше ли чувала, все му се приискваше да влезе и да изпие едно кафе с Пебърди, Рингърт, Шивли и Пингицър — дочуваше ги да говорят, но не разбираше какво казват.

Уморяваше се много след всяко пренасяне. Всеки чувал тегнеше страхотно на рамото му. На няколко пъти коленете му почти бяха готови да се подгънат. Не разбираше защо е това. Само преди шест години работата му се струваше тъй лека! Дишаше тежко и дигнеше ли чувал да го пренася, получаваше сърцебиене.

Най-сетне спря да си почине до задния прозорец, да си помисли над своя проблем и да погледне какво става надолу по пътя.

Всичко си беше същото: асфалтът, старите тухли и камъни, избелялата дървесина, боклуджийските кофи, различните отпадъци и парчетии, осеяни наоколо, старото упорито дърво, няколкото бурена, ниският тухлен свод на постройката от другата страна на пътя, купищата изпокъртени тухли, две от тях останали и досега на земята.

Искаше му се да си даде по-дълга почивка, за да погледа жалката картина. Някога всичко бе ново, обещаващо, блестящо и чисто, а сега — покъртително.

И все пак, следващия път той отново закопня да го види — с копнежа на влюбения по тежко болната любима.

На връщане, след петия чувал, обърна отново очи към тази гледка и в нея почна да открива красота, а нарамвайки шестия чувал, за пръв път можа да го стори, без да изпъшка.