Жан-Пол Сартр - Погнусата

А ако нещо се случи? Ако тя изневиделица се разбунтува? Тутакси хората ще я забележат и ще им се стори, че сърцата им се пръскат. И за какво ще им послужат тогава техните вълноломи и укрепления, техните електроцентрали и доменни пещи, техните механични чукове? Това може да се случи всеки миг, ей сега например: знаменията са налице. Някой баща на семейство, тръгнал на разходка, ще види как сякаш под напора на вятъра към него се носи червена дрипа. А озове ли се дрипата съвсем близо до него, ще съзре, че всъщност е парче червясало месо, което се тътри, лази и подрипва, че къс изтерзана плът се валя из канавките и на пресекулки изригва кървави струи. Или пък някоя майка ще погледне бузката на детето и ще запита: „Какво имаш тук, пъпчица ли?“, и ще съгледа как кожата леко набъбва, пропуква се, открехва се и от дъното на процепа изниква трето око, което се хили. Или пък по цялото си тяло хората ще почувстват бегли докосвания, подобни на милувки, с които речните тръстики обсипват плувците. И ще разберат, че дрехите им са се превърнали в живи твари. Друг пък ще усети сърбеж в устата. Ще се приближи към огледалото, ще зяпне: езикът му ще се е преобразил в жива-живеничка стоножка, която ще шава с крачка и ще го дращи по небцето. Той ще се опита да я изплюе, ала стоножката ще е част от него и ще трябва да я изтръгне с ръце. И ще се появяват още множество неща, за които ще е нужно да се изнамерят нови думи — каменисто око, тристранна ръка, патеричен пръст, челюстовиден паяк. Някой ще заспи на пухеното си легло в уютната си топла стая, а ще се събуди чисто гол върху синкава почва, сред гора от свистящи удове, червено-бели, щръкнали към небето като комините на Жукстбувил, сред едри телеса, подали се от земята, космати и валчести като луковици. Птици ще прехвърчат край удовете, ще ги кълват и разкървавяват. Секрет ще капе бавно, полека-лека от раните, кръвенист секрет, топъл и слузест, с бълбукащи мехурчета. Или пък нищо подобно не ще се случи, не ще настъпи никаква определена промяна, но една сутрин хората ще отворят капаците на прозорците си и ще се слисат пред някакъв особен смисъл, който ще тегне над всичко и сякаш ще тръпне в очакване. Само толкова, но продължи ли известно време, ще последват стотици самоубийства. Е, да! Нека мъничка промяна да възникне, само за проба — повече не искам. Тогава разни хора внезапно ще бъдат запокитени в уединение. Сам-саменички люде, лице в лице с чудовищни уродливости, ще търчат по улиците, тромаво ще се тътрят пред мен с втренчени погледи, ще бягат от болките си и ще ги отнасят със себе си, раззинали уста с езици насекоми, които ще пляскат с криле. А аз ще избухна в смях дори ако тялото ми е покрито с гадни, срамни струпеи, които ще се разпукват в цветове от плът, подобни на теменужки и лютичета. Ще се облегна на някоя стена и докато те притичват край мен, ще им крещя: „Какво постигнахте с вашата наука? Какво постигнахте с хуманизма си? Къде е достойнството ви на мислещи тръстики?“ Няма да се боя — или поне не повече, отколкото в сегашния миг. Та нали и това ще бъде съществуване, вариации на тема съществуване? Множеството нови очи, които бавно ще завладяват лицето, несъмнено ще бъдат излишни, но не в по-голяма степен от първите две. Плаши ме съществуването изобщо.

Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко естествен изглежда градът въпреки геометричните си форми и как вечерта сякаш го смазва! Оттук това е тъй… тъй очевидно; възможно ли е аз единствен да го съзирам? Нима другаде, навръх някой хълм, нова Касандра не гледа в нозете си град, потънал в глъбините на природата? Впрочем какво ме засяга? Какво бих могъл да й река?

Тялото ми полека-лека се извръща на изток, слабо се олюлява и запристъпва.

Обиколих целия град, за да открия Самоукия. Положително не се е прибрал у дома си. Навярно крачи наслуки, съкрушен от срам и ужас — клет, нежелан от човеците човеколюбец. Право да си кажа, никак не се учудих от случката: отдавна предусещах, че на кротката му боязлива глава ще се стовари някоя беда. Тъй незначителна беше вината му — в неговата смирена съзерцателна слабост към млади момчета едва ли се таеше сладострастие, тя бе по-скоро допълнителна проява на човеколюбие. Но нямаше начин един ден Самоукия да не се окаже сам. Като господин Ашил, като мен: той е от моето тесто, има си предразположение. Сега навлезе в самотата, и то завинаги. Всичко се срина отведнъж, бляновете му за начетеност, бляновете му за разбирателство с хората. Отначало ще го споходят страхът, ужасът и безсънните нощи, ще последва дълъг низ от изгнанически дни. Вечер ще се връща да броди по площада пред Ипотекарната банка, ще гледа отдалеко искрящите прозорци на библиотеката и сърцето му ще се свива при спомена за дългите редици от книги, за кожените им подвързии, за мириса на страниците им. Съжалявам, че не тръгнах с него, но той не пожела; помоли ме да го оставя сам — набираше опит в самотността. Пиша от кафене „Мабли“. Влязох тук като на поклонение, сякаш извършвах обред, исках да погледам управителя, касиерката, ясно да осъзная, че ги съзирам за последен път. Ала не мога да отклоня мисълта си от Самоукия, все ми се привиждат разстроеното му укорително лице и колосаната, окървавена яка. Ето защо поисках хартия и ще разкажа какво се случи.