Жан-Пол Сартр: Погнусата

Тези записки бяха открити сред книжата на Антоан Рокантен. Публикуваме ги без никакви промени.

На първата страница не е отбелязана дата, но имаме сериозни основания да предполагаме, че тя предхожда с няколко седмици началото на същинския дневник. Ще рече, че е била написана най-късно към началото на януари 1932 година.

По онова време, след пътешествия из Средна Европа, Северна Африка и Далечния изток, Антоан Рокантен от три години пребивавал в Бувил, за да завърши историческото си изследване, посветено на маркиз Дьо Ролбон.

Най-добре ще е да описвам събитията ден за ден. Да водя дневник, за да си ги изясня. Да не ми убягват отсенките, дреболиите, дори нищожни наглед, и непременно да ги степенувам. Трябва да опиша как виждам тази маса, улицата, хората, пакета тютюн, тъй като в това се състои промяната. Трябва точно да определя нейния обхват и естеството й.

Ето например картонена кутийка, в която има шишенце мастило. Нека се опитам да изразя как я виждах преди и как сега я… 1 1 Оставено място за една дума. — Бележка на издателя. И тъй, тя е правоъгълен паралелепипед и се откроява върху — глупаво е, няма какво да се каже за нея. Това именно е нужно да избягна, не бива да приписвам странности на предмети, в които няма нищо особено. Мисля, че тук е опасността при воденето на дневник: човек всичко пресилва, нащрек е, постоянно изопачава истината. От друга страна, сигурно е, че съм в състояние всеки миг — и то тъкмо пред кутийката или пред която и да е вещ — да изпитам отново онзиденшното чувство. Винаги трябва да бъда бдителен, ако ли не, то пак ще ми се изплъзне. Не бива нищичко да… 2 2 Задраскана дума (може би „измислям“ или „изсилвам“), друга е добавена, но е нечетлива. — Бележка на издателя. , а усърдно и най-изчерпателно да отбелязвам всичко, което става.

Естествено, не съм способен да опиша ясно какво ме сполетя завчера и в събота, понеже то вече ми се губи; мога само да твърдя, че и в единия, и в другия случай нямаше нищо, което да се нарече събитие. В събота някакви хлапета мятаха камъчета, които отскачаха от водната повърхност, и на мен ми се прииска като тях да хвърля едно в морето. В този миг застинах, пуснах камъчето и си тръгнах. Сигурно видът ми е бил налудничав, твърде вероятно е дори, тъй като децата се изсмяха подире ми.

Толкова за външната страна. А онова, което настъпи тогава в мен, не остави ясни следи. Видях нещо и се отвратих, но не знам дали при гледката на морето или на камъчето. То беше плоско, от едната страна сухо, а от другата — влажно и кално. Държах го за ръбовете с широко разперени пръсти, за да не се изцапам.

Завчера беше много по-сложно. На всичкото отгоре се получи низ от необясними за мен съвпадения и недоразумения. Няма смисъл обаче да се занимавам с подробното им писмено изложение. Тъй или инак, явно изпитах страх или някакво сходно чувство. Ако само знаех от какво съм се побоял, щях да съм постигнал известен напредък.

Любопитно е, че не само не съм склонен да се смятам за луд, а дори ми се струва очевидно противното: промените засягат единствено предметите. Поне в това бих искал да съм убеден.

А може би все пак съм получил лек пристъп на умопомрачение. Ала вече няма и помен от него. Странните чувства от миналата седмица днес ми се струват направо смешни: не мога да се вживея в тях. Днес ми е удобно и уютно сред света. Това е моята стая със североизточно изложение. Долу са улица „Мютиле“ и строежът на новата гара. От прозореца виждам на пресечката с булевард „Виктор Ноар“ червено-бялото сияние на „Железничарска среща“. Току-що е пристигнал влакът от Париж. Хората излизат от старата гара и се пръскат из улиците. Чувам стъпки и гласове. Мнозина чакат последния трамвай. Вероятно образуват унила групичка, скупчена около газения фенер току под прозореца. Ще трябва обаче да изчакат още няколко минути — трамваят няма да се зададе преди десет и четиридесет и пет. Дано тази вечер не дойдат търговски пътници: просто умирам за сън, от толкова време не си отспивам. Нужна ми е една спокойна нощ, една-едничка, и тогава всичките ми настроения ще се изпарят.