Жан-Пол Сартр: Погнусата

Единадесет без четвърт: край, вече няма страшно. Досега да бяха пристигнали. Освен ако е денят на господина от Руан. Той идва всяка седмица, запазват му номер две на първия етаж — стаята с биде. Все още е възможно да довтаса: преди лягане често изпива халба бира в „Железничарска среща“. Впрочем той не вдига кой знае колко шум. Дребен е, много спретнат, с черни напомадени мустаци и перука. Ето го.

А като го чух да се качва по стълбата, просто ми прималя, толкова успокояващо бе въздействието: та какво ли опасно би могло да има в един тъй строго разчетен свят? Мисля, че съм се избавил.

Ето и трамвай номер седем: „Кланица — Гран Басен“. Приближава се и силно дрънчи. Потегля. Претоварен с куфари и заспали деца, той потъва на изток в мрака, към низината и заводите. Предпоследният трамвай; последният ще мине след час.

Отивам да си легна. Вече нищо ми няма, отказвам се да описвам като девойче впечатленията си от деня в нова-новеничка тетрадка.

Би било интересно да си водя дневник, само в случай че… 4 4 Текстът от страницата без дата свършва дотук. — Бележка на издателя.

Вече не мога да се съмнявам, че с мен е станало нещо. Завладя ме, подобно на болест, а не просто на убеждение или на очевидност. Полека и коварно се загнезди в мен; почувствах се особено, някак смутен, само толкова. То заседна и повече не шавна, кротуваше и успях да си внуша, че нищо ми няма, че съм се поддал на фалшива тревога. А ето че сега се разраства.

Не мисля, че професията на историка създава склонност към психологически анализи. В своята област се натъкваме единствено на безусловни чувства и им прикачваме родови названия като Амбиция, Изгода… Но ако притежавах поне мъничко себепознание, то сега би трябвало да се възползвам от него.

В ръцете ми например има промяна — по нов начин поемам лулата или вилицата си. Освен ако сега самата вилица предразполага да бъде поемана другояче. Не ми е ясно. Преди малко, на влизане в стаята, се заковах на място, понеже усетих, че държа в ръка някакъв студен предмет, който приковаваше вниманието ми, сякаш бе одушевен. Разтворих пръсти, погледнах: стисках дръжката на вратата. Когато Самоукия 5 5 Ожие П., за когото често ще се споменава в дневника. Бил е писар или съдебен пристав. Рокантен се е запознал с него през 1930 г. в Бувилската библиотека. — Бележка на издателя. ми се обади тази сутрин в библиотеката, изминаха десет секунди, преди да го разпозная. Виждах лице, което ми бе чуждо, просто някакво лице. А ръката му в моята беше като голям бял глист. Тутакси я пуснах и тя вяло се люшна надолу.

А из улицата пъплят рой подозрителни звуци.

И тъй, през последните седмици е настъпила някаква промяна. Но каква? Тя е абстрактна промяна, несъсредоточена върху нищо. Дали е в мен? Ако ли не, тогава засяга стаята, града, природата; трябва да избера.

Мисля, че промяната е у мен: това е най-простото решение. И най-неприятното. Така или иначе, трябва да си призная, че съм склонен към внезапни обрати. Работата е там, че рядко се замислям, а множество дребни преображения незабелязано се натрупват у мен и някой ден се получава същински прелом. Ето защо животът ми наглед е непоследователен и разпокъсан. Когато напуснах Франция например, се намериха доста хора да заявят, че постъпката ми била необмислена. А когато след шест години пътешествия неочаквано се завърнах, навярно пак съм дал повод да се окачестви решението ми като приумица. Още се сещам за срещата с Мерсие в кабинета на онзи французин — висш служител, който миналата година си подаде оставката заради случая „Петру“. Мерсие тръгваше за Бенгалия на археологически разкопки. Открай време ми се е искало да отида в Бенгалия и той настояваше да замина с него. Сега се питам защо. Мисля, че не е бил сигурен в Портал и е разчитал на мен да го държа под око. Не виждах никаква причина да откажа. И дори ако тогава се бях досетил за тайничките му кроежи във връзка с Портал, това би било допълнително основание да приема предложението, и то с възторг. А аз стоях вцепенен, не можех думица да кажа. Взирах се в една кхмерска статуетка, поставена върху зеленото сукно, до телефона. Струваше ми се, че съм изпълнен с лимфа или с хладно мляко. С биволска търпеливост, под която прозираше леко раздразнение, Мерсие обясняваше:

— Нали разбирате, имам нужда от официално потвърждение. Знам, че накрая ще склоните, така че е по-добре веднага да ми дадете съгласието си.