Жан-Пол Сартр: Погнусата

Доволен съм, че открих тези свои бележки. От десет години не ги бях преглеждал. Имам чувството, че почеркът ми се е променил: преди е бил по-сбит. Колко ми допадаше господин Дьо Ролбон през онази година! Още помня една вторнишка вечер — цял ден бях работил в библиотеката „Мазарини“ и с помощта на кореспонденцията му от 1789–1790 току-що бях отгатнал по какъв ловък начин е изиграл Нерсия. Беше се мръкнало, вървях по авеню „Мен“ и на пресечката с улица „Гете“ си купих кестени. Примирах от щастие. Напушваше ме смях при мисълта за киселата физиономия, която Нерсия вероятно е направил след завръщането си от Германия. Образът на маркиза е като това мастило — избледнял е за времето, откак се занимавам с него.

Първо, никак не проумявам поведението му след 1801-а. Не че не разполагам с документи — писма, откъси от мемоари, поверителни доклади, полицейски архиви. Даже са твърде многобройни. Но всички свидетелства са някак неопределени, несъстоятелни. Между тях няма противоречия, но няма и съответствия; те сякаш не се отнасят до едно и също лице. Ала всички историци работят въз основа на подобни данни. Как ли подхождат? Дали съм по-съвестен, или по-малко умен от тях? Впрочем дори и така поставен, въпросът никак не ме вълнува. Та какво търся? Нямам представа. Дълго време личността на Ролбон като човек ме вълнуваше повече, отколкото замислената книга. Сега обаче тъкмо човекът… Човекът започва да ме отегчава. Милея за книгата, с напредването на възрастта сякаш нараства и желанието ми да я напиша.

Разбира се, може да се допусне, че Ролбон пряко е участвал в убийството на Павел I, а сетне е приел да изпълни за новия цар важна разузнаваческа мисия на Изток, като при това постоянно е изменял на Александър в полза на Наполеон. Не е изключено успоредно да е водил усилена кореспонденция с граф Д’Артоа 11 11 Граф Д’Артоа (1757–1844) — брат на Луи XVI, след реставрацията крал на Франция под името Шарл X. — Б.пр. и да му е изпращал дребни сведения, за да го убеди във верността си: нищо неправдоподобно няма тук. През същата епоха Фуше 12 12 Фуше, Жозеф (1759–1820) — френски политически деец и държавник, министър на полицията при Наполеон I. — Б.пр. се е впуснал в далеч по-сложна и опасна игра. А не е и чудно маркизът от свое име да е доставял пушки за азиатските княжества.

Е, да, така е — може да е правил всичко това, но доказателства няма: почвам да вярвам, че никога нищо не може да се докаже. Хипотезите са убедителни и съобразени с фактите, но ми е пределно ясно, че изхождат от мен, че са просто способ да придам цялост на познанията си. Никакъв проблясък, който да дължа на Ролбон. Бавни, лениви, досадни, фактите насила се подчиняват на реда, който искам да им наложа, но той си остава извън тях. Имам чувството, че работата, която върша, засяга областта на чистата измислица. Пък и съм сигурен, че герои от роман биха изглеждали по-правдиви и във всеки случай по-забавни.

Три часът. В три винаги е твърде късно или твърде рано за всичко, което ти се ще да сториш. Особен момент от следобеда. А днес е непоносим.

От студеното слънце прахът по прозорците се белее. Небето е изцъклено, с бледи петна. Сутринта водата в канавките беше замръзнала.

Мъчително храносмилам край калорифера и отсега ми е ясно, че съм си пропилял деня. Нищо смислено няма да напиша, освен може би едва след свечеряване. Причината е в слънцето; то леко позлатява мръснобялата мъгла, застинала във въздуха, над строежа, нахлува в стаята ми, русоляво и бледо, проточва върху масата четири измамни, лишени от блясък лъча.

Лулата е покрита с лъскав лак, който отпърво привлича очите и уж ги радва; взреш ли се обаче, лакът се разтапя, от него остава просто широка криволица върху къс дърво. И така е с всичко, с всичко, дори с ръцете ми. Когато грее подобно слънце, за предпочитане е да си легна. Само че спах като заклан миналата нощ и сега няма да мигна.

Толкова ми харесваше вчерашното небе: схлупено, помръкнало от дъжда, то напираше към прозорците като жално и трогателно лице. А сегашното слънце не е жално, тъкмо напротив. Онова, което ми допада — ръждивите петна из строежа, прогнилите дъски на оградата, — е озарено от оскъдна и трезва светлина: тя прилича на поглед, отправен след безсънна нощ към възторжено взетите решения от предишната вечер, към страниците, изписани без поправки и на един дъх. Четирите кафенета на булевард „Виктор Ноар“, които нощем греят едно до друго и са нещо повече от кафенета — аквариуми, корали, звезди или големи бели очи, — са загубили двойствената си прелест.