Жан-Пол Сартр - Погнусата

Ролбон ми е досаден. Ставам. Движа се сред бледата светлина; виждам я как се мени по ръцете и по плата на сакото ми — непосилно ми е да изразя до каква степен ме отвращава. Прозявам се. Запалвам настолната лампа: може би тя ще помрачи дневната светлина. Не се получава — само жалко петно се очертава около стойката. Гася, изправям се. На стената има бяла дупка — огледалото. То е клопка. Знам, че ще попадна в нея. Речено — сторено. Сивото нещо се появява в огледалото. Пристъпвам и се взирам, вече не мога да се отдръпна.

Това е отражението на лицето ми. През пропилените дни често стоя и го съзерцавам. Нищичко не проумявам в него. Чуждите лица имат някакъв смисъл. Моето не. Неспособен съм дори да определя дали е красиво или грозно. Мисля, че е грозно, понеже така са ми казвали. Но не се трогвам. Всъщност даже съм изумен как може да му се приписват подобни качества — все едно да речеш, че е красива или грозна шепа пръст или скална отломка.

Ала над мекотата на бузите, над челото има нещо, което радва окото: искрящият, ярък като позлата пламък върху черепа — косите. Приятни са за гледане. Поне цветът е ясен — добре че съм червенокос. Там, в огледалото, те се открояват, сияят. Все пак имам късмет — ако челото ми беше увенчано с онези тъй разпространени коси, за които е трудно да се определи дали са руси или кестеняви, лицето щеше да тъне в мъгла и при вида му щеше да ми се мержелее пред очите.

Бавно и с досада погледът ми слиза към челото, към страните, не се натъква на нищо твърдо и се замъглява. Естествено, там има нос, очи, уста, но те са лишени от смисъл и дори от човешки облик. А според Ани и Велин изразът ми бил одухотворен: възможно е да съм твърде свикнал с лицето си. Когато бях малък, леля Бижоа казваше: „Ако дълго се зазяпаш в огледалото, ще видиш в него една маймунка.“ Навярно съвсем съм се вторачил: това, което виждам, е далеч по-низше от маймуната, то граничи с някакъв растителен организъм от рода на полипите. Одушевено е, не отричам, но не такъв живот имаше предвид Ани: съзирам леки гърчове, виждам невзрачна плът, която се разплува и тръпне в самозабрава. Особено ужасни отблизо са очите. Те представляват нещо слизесто, лугаво, поръбено с червено, подобно на рибешки люспи.

Опирам се с цялата си тежест на фаянсовата поставка, приближавам лице плътно до огледалото. Очите, носът, устата се заличават — вече не остава нищо човешко. Кафяви бразди от двете страни на устните, прилични на оток, пукнатини, къртичини. Пухкав бял мъх се стеле по стръмните склонове на бузите, два косъма стърчат от ноздрите: релефна географска карта. И все пак този лунен пейзаж ми е известен. Не мога да твърдя, че го разпознавам в подробности. Но общото впечатление е, че съм го виждал по-преди, и ме обзема някакво вцепенение; полека-лека изпадам в унес.

Искам да се окопитя — всяко ясно и остро усещане би ме избавило от състоянието. Притискам лявата си длан о бузата, с пръсти разтеглям кожата, кривя лице. Едната му половина се поддава — лявата част на устата се сгърчва и набъбва, разкрива зъб, клепачът се подпретва, показват се бяла заобленост и розова, кръвениста плът. Друга беше целта ми — тук няма нищо въздействащо, нищо ново, само пихтия, мътилка: всичко е вече познато! Унасям се с отворени очи, лицето се уголемява, уголемява се в огледалото, превръща се в огромен блед ореол, който се размива в светлината…

Сепвам се, понеже загубвам равновесие. Възседнал съм стола, все още съм замаян. Дали и за другите хора е тъй трудно да преценяват лицата си? Струва ми се, че виждам своето тъй, както чувствам тялото си — посредством някакво неясно, органическо възприятие. А другите? Ролбон например? Дали го е приспивало съзерцанието на неговото — по думите на госпожа Дьо Жанлис 18 18 Графиня Дьо Жанлис, Фелисите-Стефани (1746–1830) — френска писателка, авторка на романи („Адел и Теодор, или Писма за възпитанието“, „Седенки в замъка“ и др.). — Б.пр. — „сбръчкано, чистичко и ведро личице, цяло на решето от сипаница, което излъчваше особено лукавство независимо от старанието на маркиза да го прикрие. Той полагаше големи грижи за прическата си и ни веднъж не го видях без перука. Страните му синееха обаче почти до черно, понеже брадата му беше гъста, а държеше собственоръчно да се бръсне, което вършеше твърде нескопосно. Имаше навик да цапоти лицето си с белило по примера на Грим 19 19 Грим, Фридрих-Мелхнор (1723–1807) — немски писател и критик, живял във Франция. — Б.пр. . Господин Дьо Данжвил 20 20 Дьо Данжвил, Шарл-Етиен Бото (1707–1785) — виден френски актьор. — Б.пр. твърдеше, че синьото и бялото му придавали вид на рокфор“.