Жан-Пол Сартр - Погнусата

— Ами нищо!

Не съм я пуснал. Тихо изричам:

— Значи трябва да те загубя тъкмо сега, когато те намерих?

Ясно съзирам лицето й. То изведнъж пребелява и посърва. Образ на старица, от ужасен по-ужасен; този път съм сигурен, че не го е призовавала: той се е явил без нейно знание, дори навярно против волята й.

Освобождава ръцете си. Отваря вратата. Коридорът е залят от светлина.

Ани се разсмива.

— Горкичкият! Нямаш късмет. Веднъж да изиграеш добре ролята си, а никаква признателност не получаваш. Хайде, върви си.

Чувам как вратата се затваря зад мен.

Тази сутрин проверих в разписанието на железопътните линии: ако не ме е излъгала, ще замине за Диеп с влака в пет и тридесет и осем. А може би приятелят й ще я закара с автомобил? Цяла сутрин се шлях из улиците на Менилмонтан, а следобед по кейовете. Няколко крачки, няколко стени ме деляха от нея. В пет и тридесет и осем вчерашният ни разговор щеше да се превърне в спомен. Закръглената жена, чиито устни бяха докоснали моите, щеше да потъне в миналото, при слабичкото момиче от Мекнес и Лондон. Ала нищо още не бе отминало, след като тя продължаваше да е тук, след като още бе възможно да я видя, да я убедя, да я отведа със себе си завинаги. Още не се чувствах сам.

Помъчих се да отклоня мисълта си от Ани. Непрекъснато си представях тялото и лицето й, така че бях изпаднал в крайна напрегнатост: ръцете ми трепереха и ме полазваха студени тръпки. Заразлиствах томчетата по сергиите на антикварните книжари, като се спирах предимно на разни непристойни издания, понеже те повече поглъщат вниманието.

Когато часовникът на гара „Орсе“ удари пет, разглеждах гравюрите в някакво творение, озаглавено „Докторът с бича“. Не предлагаха особено разнообразие: на повечето едър брадат мъжага размахваше нагайка над разголени и уродливи в пищността си телеса. Щом разбрах, че часът е пет, захвърлих книгата и се метнах в едно такси, което ме отведе до гара „Сен Лазар“.

Двадесетина минути се разхождах по перона, сетне ги видях. Тя носеше разкошно кожено палто, което й придаваше изискан вид. И воалетка. Мъжът бе облечен в балтон от камилска вълна. Беше загорял, сравнително млад, много снажен, много красив. Положително бе чужденец, но не англичанин — може би египтянин. Качиха се във влака, без да ме забележат. Не разговаряха. Мъжът слезе и купи вестници. Ани спусна стъклото на купето и ме съзря. Дълго ме гледа; нямаше гняв в безизразните й очи. Сетне спътникът й се върна във вагона и влакът потегли. В този миг ясно ми се привидя ресторантът на „Пикадили“, където навремето обядвахме, а после всичко се разсея. Закрачих. Когато почувствах умора, влязох в някакво кафене и там задрямах. Сервитьорът току-що ме разбуди и сега пиша в полусън.

Утре ще се прибера в Бувил с обедния влак. Достатъчно ще е да остана два дни, колкото да си стегна багажа и да уредя едно-друго в банката. Предполагам, че в хотел „Прентания“ ще поискат да доплатя горница за две седмици, тъй като не съм ги уведомил предварително, че напускам. Освен това ще трябва да занеса в библиотеката заетите книги. Така или иначе ще бъда обратно в Париж преди края на седмицата.

И какво ще спечеля от новото положение? И тук е град: прорязан е от река, докато онзи е разположен край морето, но във всяко друго отношение са досущ еднакви. Хората избират оголяла ялова земя и там дотътрят и струпват едри камъни. В образуваните между тях коруби се притаяват миризми — миризми, по-тежки от въздуха. Понякога те биват прокудени през прозорците на улицата и остават там, докато ветровете не ги разпръснат. В ясно време шумовете се шмугват от единия край на града и се измъкват от противоположния, след като се промушат отвъд всички стени, а друг път се вият в кръг сред камънака, напичан от слънце и пропуквай от мраз.

Градовете ме плашат. От тях обаче не бива да се излиза. Отдалечиш ли се твърде много, попадаш в обсега на Растителността. Растителността пъпли километър след километър. Чака. Когато градът загине, тя ще нахлуе в него, ще плъзне по камъните, ще пролази вътре в тях и ще ги раздроби с дългите си черни хоботи; ще затлачи отворите и отвред ще провиснат зелените й пипала. Трябва да стоиш в градовете, докато са читави, да не проникваш сам сред буйните власи отвъд техните порти; нека те се веят и плющят без свидетели. Има начин да се движиш из градовете в часове, когато тварите преживят или спят в бърлогите си зад купища органични отпадъци. Тогава се натъкваш единствено на минерали, а те са най-малко страшни измежду всички съществуващи.