Жан-Пол Сартр - Погнусата

— Питам се дали в тази насока не може нещо да се намери, или поне да се потърси…

Тя не отвръща, май не е особено заинтересувана от думите ми.

Подир малко все пак се обажда, но не знам дали продължава собствената си мисъл, или откликва на казаното от мен.

— Картините, статуите, неизползваеми: красиви са, но пред мен. Музиката…

— Театърът обаче…

— Какво театърът? Да нямаш намерение да подложиш на оглед всички изкуства?

— Навремето твърдеше, че искаш да бъдеш театрална актриса, понеже на сцената можело да се постигнат съвършени мигове!

— И ги постигнах, само че за другите. Стоях сред прахоляк, на течение, под ярки светлини, между мукавени плоскости. Партньор обикновено ми беше Торндайк. Мисля, че си го гледал в Ковънт Гардън. Все ме беше страх да не му се изхиля в лицето.

— А никога ли не си била завладявана от ролята си?

— До известна степен, на моменти, и то не особено силно. Основното за всички ни беше тъмният трап току пред нас, на чието дъно имаше невидими хора; на тях, естествено, ние представяхме съвършен миг. Само че и те не бяха в него — той само се осъществяваше пред тях. Нито пък ние, актьорите, го изживявахме. В края на краищата той не беше никъде, макар всички да мислеха за него. Затова, моето момче — изрича тя провлачено и някак махленски, — пратих всичко на кино.

— Аз пък се опитах да напиша книга…

Тя ме прекъсва.

— Живея в миналото. Премислям случките и ги нагаждам. От разстояние не изглеждат зле, почти сполучвам да си хвърлям прах в очите. Цялата история на нашата любов е доста красива. Като я пипна тук-там, се получава поредица от съвършени мигове. Тогава затварям очи и се мъча да си представя, че още я изживявам. Разполагам и с други действащи лица. Трябва да умееш да се съсредоточаваш. Знаеш ли какво прочетох? „Духовни упражнения“ от Лойола. Беше ми от голяма полза. Има си похват първо да разположиш декорите, а после да вкараш персонажите. Успяваш да виждаш — добавя тя като заклинание.

— Е, това изобщо не би ме задоволило — заявявам.

— Да не мислиш, че мен ме задоволява?

За кратко се умълчаваме. Свечерява се; едва различавам бледото петно на лицето й. Черната дреха се слива с нахлулия в стаята мрак. Машинално поемам чашата, в която има малко чай, и я поднасям към устните си. Чаят е студен. Пуши ми се, но не смея да запаля. Изпитвам мъчително чувство, че вече нямаме какво да си кажем. До вчера исках да й задам тъй много въпроси: къде е била, какво е правила, с кого се е запознала. Интересувах се обаче само дотолкова, доколкото Ани се е отдавала от все сърце. Сега от любопитството ми няма и помен — всички прекосени от нея страни и градове, всички ухажвали я мъже, които тя може би е обичала, всичко това сякаш не се е отнасяло до нея и всъщност й е било безразлично: слънчевите проблясъци по повърхността на мрачно и студено море. Ани е пред мен, не сме се виждали от четири години и вече нямаме какво да си кажем.

— А сега — изрича внезапно Ани — трябва да си тръгваш. Чакам някого.

— Твоя…

— Не, един германец — художник.

Разсмива се. Смехът прозвучава страшно в тъмната стая.

— Той поне не е като нас — още не. Действа човекът, изразходва се.

Ставам с неохота.

— Кога ще се срещнем пак?

— Не знам, утре вечер заминавам за Лондон.

— От Диеп ли?

— Да, а после вероятно ще отида в Египет. Може да се отбия в Париж идущата зима. Ще ти пиша.

— Утре съм свободен през целия ден — промълвявам плахо.

— Да, но аз пък имам много работа — отвръща тя сухо. — Не, няма начин да се видим. Ще ти пиша от Египет. Само ми дай адреса си.

— Добре.

В сумрака надрасквам адреса на късче от някакъв стар плик. Като напусна Бувил, ще трябва да заръчам в хотел „Прентания“ да ми препращат пощата. Дълбоко в себе си съзнавам, че тя няма да пише. Нищо чудно да я видя отново чак след десет години. Нищо чудно да я виждам за последен път. Не съм просто сломен от раздялата: ужасно се боя да се върна в самотата си.

Тя става; пред вратата ме целува леко по устните.

— Колкото да си припомня — заявява с усмивка. — Трябва да подмладя спомените си заради „духовните упражнения“.

Прихващам я над лакътя и я привличам към себе си. Тя не се съпротивлява, но поклаща отрицателно глава.

— Не. Тия неща вече не ме вълнуват. Не може да се започне отново… Пък и за целта първият срещнат с що-годе прилична външност не пада по-долу от теб.

— Тогава какво ще правиш?

— Нали ти казах, ще отида в Англия.

— Не, имам предвид…