Жан-Пол Сартр - Погнусата

— А, да, като че ли нещо ми се върти…

— Е, там ти разправих за тях. Поводът беше пълното издание на „История на Франция“ от Мишле, имах го като малка. Форматът беше много по-голям, отколкото на това тук, а страниците бяха с мъртвешки бял цвят като сърцевината на гъба, пък и миришеха на гъба. След като баща ми почина, чичо Жозеф докопа „Историята“ и отмъкна всичките томове. Тогава го нарекох дърта свиня, майка ме наби с камшик и скочих през прозореца…

— Да, да… Положително си ми споменавала за тази „История на Франция“… Четяла си я на някакъв таван, нали? Ето че помня. Виждаш ли колко несправедливо ме обвиняваше преди малко, че всичко съм бил забравил.

— Не се обиждай. И тъй, както правилно си спомняш, отнасях огромните книги на тавана. В тях имаше съвсем малко картинки, около три-четири на том, обаче всяка заемаше цял лист, чиято обратна страна беше празна. Това дълбоко ме поразяваше, още повече че на другите страници текстът беше разположен в две колони, за да се пести място. Страшно харесвах гравюрите, до една ги познавах на пръсти и като препрочитах томовете, тръпнех в очакване цели петдесет страници, преди да стигна до някоя от тях. Винаги ми се струваше чудо, че са си там. Имаше и допълнителна сладост: пресъздадените сцени никога не бяха описани наблизо в текста, събитието трябваше да се търси тридесетина страници по-нататък.

— Моля ти се, говори ми за съвършените мигове.

— Сега ти говоря за преимуществените положения. Именно те бяха представени на гравюрите. Преимуществени ги бях нарекла аз, казвах си, че сигурно са имали особено значение, щом са послужили за сюжет на тъй редки изображения. Разбираш ли, те бяха избрани измежду всичките останали, макар да имаше епизоди, които предлагаха повече художествени възможности, а историческата важност на други да бе по-голяма. Към целия шестнадесети век например имаше само три илюстрации: смъртта на Анри II 44 44 Анри II (1519–1559) — крал на Франция, загинал в турнир от удар на копие в окото. — Б.пр. , убийството на херцог Дьо Гиз 45 45 Анри I, херцог Дьо Гиз (1550–1588) — френски велможа, един от подбудителите на клането на протестантите през Вартоломеевата нощ (24 август 1572 г.). За да заеме престола, той се опитва със заговор да детронира Анри III, по чиято заповед бива убит от личната гвардия на краля, т.нар. Четиридесет и петте. Сцената с убийството е послужила за сюжет на известната гравюра от онова време. — Б.пр. и влизането на Анри IV 46 46 Анри IV (1553–1610) — крал на Навара, а по-късно и на Франция. След Вартоломеевата нощ се отказва от протестантската религия и приема католицизма. Признат от Анри III за законен наследник на трона, той се възкачва на него през 1589 г. Допринася за укрепването и процъфтяването на Франция и за края на религиозните войни. Убит е от Раваяк, фанатизиран католик. Тук става дума за влизането му в Париж след смъртта на Анри III, за да заеме престола. — Б.пр. в Париж. Тогава си въобразих, че въпросните събития са от по-особено естество. Впрочем самите гравюри затвърждаваха това мое убеждение: рисунъкът беше недоизпипан, крайниците не прилягаха добре към телата. Ала от всичко лъхаше величие. При убийството на херцог Дьо Гиз, да речем, зрителите изразяваха изумлението и негодуванието си, като вкупом протягаха длани напред и извръщаха глави; беше прекрасно, напомняше древногръцки хор. И не си мисли, че липсваха забавни или анекдотични подробности. Имаше пажове, които се подхлъзваха на пода, припкащи кученца, шутове, приседнали на стъпалата пред трона. Всички детайли бяха предадени тъй внушително и същевременно несръчно, та прекрасно се вписваха в цялостното изображение: едва ли съм виждала живописни творби, в които единството да е тъй пълно. Е, оттам дойде и другото.

— Преимуществените положения?

— Поне представата ми за тях. За мен бяха положения с много рядка и ценна същност, с определен облик, ако щеш. Когато бях осемгодишна, преимуществено положение ми се струваше да бъдеш крал. Или да умреш. Може да ти звучи смешно, но имаше толкова хора, увековечени в мига на смъртта си, и тъй много от тях бяха изрекли възвишени слова именно тогава, та аз чистосърдечно вярвах… мислех си, че когато встъпва в агония, човек надхвърля собствената си личност. Достатъчно беше дори само да се намираш в стаята на смъртник: тъй като смъртта бе преимуществено положение, нещо се излъчваше от нея и се предаваше на всички присъстващи. Някаква величавост. Когато баща ми почина, заведоха ме в спалнята да го видя за последен път. Докато изкачвах стълбата, се чувствах дълбоко нещастна, но и някак опиянена от благоговейна радост — най-сетне изпадах в преимуществено положение. Облегнах се на стената, помъчих се да налучкам подобаващото поведение. Край леглото обаче бяха коленичили леля ми и майка ми и всичко опропастиха с хленченето си.