Жан-Пол Сартр - Погнусата

Колебая се; тя потропва с крак, все още усмихната, но явно раздразнена.

— Навремето страшно се затормозваше от едно нещо. Поне така твърдеше. А сега от него няма и помен. Би трябвало да забележиш. Не се ли чувстваш по-свободно?

Не смея да я опровергая: както някога тръпна на ръба на стола, съсредоточен да избягна клопките, да не предизвикам необясними изблици на гняв.

Тя отново присяда на сандъка.

— Е, щом не разбираш — отронва, като убедено клати глава, — значи много работи си забравил. Дори повече, отколкото предполагах. Добре де, не помниш ли вече някогашните си грешки? Винаги идваше, приказваше и си тръгваше в неподходящи моменти. Представи си, че всичко е досущ както преди: влизаш, на стената висят маски и шалове, аз съм на леглото и ти заявявам (тя отмята глава, разширява ноздри и заговаря театрално, сякаш се присмива на себе си): „Е, какво чакаш? Сядай.“ Само че нарочно нямаше да добавя: „… където искаш, освен на креслото до прозореца.“

— Значи си залагала капани.

— Не бяха капани… А ти, естествено, щеше право натам да се насочиш.

— И какво щеше да ми се случи? — питам, като се извръщам и с любопитство се взирам в креслото.

На вид то е съвсем обикновено, изглежда меко и удобно.

— Само беди — отвръща кратко Ани.

Не настоявам: Ани открай време се е обграждала с вещи, върху които тегне едно или друго табу.

— Май нещичко подразбирам — казвам изведнъж. — Би било много чудно обаче, ако съм прав. Чакай, остави ме да разсъдя: стаята действително е гола. Ще ми признаеш заслугата, че веднага го отбелязах. Добре, да речем, че влизам, виждам по стените маските, шаловете и прочие. Хотелът винаги свършваше пред вратата ти. Твоята стая беше нещо съвсем отделно… Не идваш да ми отвориш. Намирам те свита в някой ъгъл, може би седнала на пода, върху червеното килимче, което всякога носеше със себе си. Гледаш ме без снизхождение, изчакваш… Щом изрека думица, направя движение или си поема дъх, ти започваш да въсиш вежди, а аз — да се усещам тъй, сякаш съм извършил непростим грях. После с всяка изминала минута трупам простъпка след простъпка и все повече задълбочавам вината си.

— Колко пъти се е получавало така?

— Стотици.

— Меко казано! Сега станал ли си по-досетлив, по-проницателен?

— Не.

— Хубаво, че си го признаваш. Значи?

— Значи няма вече…

— Ха-ха! — възкликва тя със сценичен глас.

— Не ми го побира главата!

После кротко продължава:

— Е, да, можеш да ми имаш вяра: вече ги няма.

— Няма съвършени мигове?

— Не.

Изумен съм. Упорствам.

— Все пак ти не… Тогава край на… на трагедиите, на внезапните трагедии, в които на маските, шаловете, мебелите и на мен самия се падаха второстепенни роли, а ти изпълняваше главната?

Тя се усмихва.

— Неблагодарник! Понякога съм ти отреждала по-важни роли, отколкото на себе си, но ти не си и подозирал. Е, да — край. Много ли ти е чудно?

— Ами да, чудно ми е! Смятах, че това е част от съкровената ти същност и отнемат ли ти го, ще е все едно да ти изтръгнат сърцето.

— И аз така смятах — заявява тя с вид, който говори, че за нищо не съжалява.

После, с някакво подобие на насмешка, което създава у мен много неприятно усещане, добавя:

— Както виждаш, мога да го преживея.

Сплела е пръсти и е обхванала с ръце едното си коляно. Зареяла е поглед в пространството с лека усмивка, от която цялото й лице се подмладява. Прилича на шишкаво девойче, загадъчно и самодоволно.

— Да, радвам се, че си все същият. Ако те бяха преместили, пребоядисали, поставили край друго шосе, нямаше да ми остане никакъв устойчив ориентир. За мен ти си незаменим: аз се променям, а ти си веднъж завинаги определен и по теб мога да съдя за промените у себе си.

Без да искам, леко се засягам.

— Ама никак не си права — възразявам отривисто. — Тъкмо напротив, напоследък претърпях развитие, всъщност аз…

— О! — възкликва тя с убийствено пренебрежение. — Интелектуални промени! А аз съм се променила чак до бялото на очите си…

До бялото на очите… с какво толкова ме разтърсва гласът й? Във всеки случай изневиделица в мен настъпва прелом. Преставам да търся някаква несъществуваща вече Ани. Именно тази жена, тази затлъстяла и повяхнала жена ме трогва; нея обичам.

— Изпитвам нещо като… осезателна увереност. Чувствам, че няма съвършени мигове. Чувствам го в краката си, когато вървя. Чувствам го непрекъснато, дори насън. Непосилно ми е да го забравя. Не че ме е споходило откровение; не бих могла да кажа: от този ден, от този час животът ми се е преобразил. Обаче все ми се струва, че внезапно съм го осъзнала току-що. Заслепена съм, скована, неспособна да се нагодя.