Жан-Пол Сартр - Погнусата

— Вече не играя. Пътувам. Един човек плаща разноските.

Усмихва се.

— Е, не ме гледай така състрадателно, няма нищо страшно. Винаги съм ти казвала, че спокойно мога да бъда нечия държанка. Впрочем той е дъртак, не ме притеснява.

— Англичанин ли е?

— Теб какво те засяга? — Пита тя раздразнено. — Няма да говорим за него. Той не е от значение за теб, нито за мен. Искаш ли чай?

Влиза в банята. Чувам я как се суети, подрънква със съдините и сама си приказва; писклив и неразбираем брътвеж. Както някога, на нощното шкафче се мъдри том от „История на Франция“ на Мишле 43 43 Мишле, Жул (1798–1874) — виден френски историк, автор на „История на Франция“, „История на Френската революция“ и на белетристични творби. — Б.пр. . Над леглото съглеждам окачена от Ани снимка — една-единствена, — репродукция на портрет на Емили Бронте от брат й.

Ани се връща и ненадейно изрича:

— А сега кажи какво става с теб.

После отново изчезва в банята. Въпреки лошата си памет поне това не съм забравил: навика й ни в клин, ни в ръкав да задава прямо въпроси, които ме поставяха натясно, понеже у Ани долавях едновременно искрен интерес и стремеж да ме отпрати на бърза ръка. Във всеки случай, щом ме разпитва, място за съмнение няма: ще иска нещо от мен. Засега се съобразява с предварителните условности: разчиства евентуалните по-нататъшни пречки, претупва страничните подробности. „Кажи какво става с теб.“ Подир малко на свой ред ще обясни какво става с нея. Отведнъж ми се изпарява всякакво желание да откровенича. Какъв смисъл има? Погнусата, страхът, съществуването… По-добре да си премълча.

— Хайде де! — вика тя през стената.

Връща се с чайник.

— С какво се занимаваш? В Париж ли живееш?

— В Бувил.

— В Бувил? Защо? Надявам се, че не си женен?

— Женен ли? — сепвам се.

Става ми драго, че й е хрумнала подобна мисъл. Споделям го с нея.

— Нелепо е. Съвсем в стила на натуралистичните представи за бъдещето, в които навремето ме упрекваше. Нали се сещаш: когато си въобразявах как овдовяваш с две невръстни синчета. Все ти разправях какво ще се случи с нас двамата.

— А пък сега ти се прехласваш от собствените си приказки — отвръща тя невъзмутимо. — Въобразяваш си, че проявяваш характер. Впрочем на думи те бива да се възмущаваш, но си достатъчно подъл да се ожениш тихомълком някой ден. Точно така се заричаше цяла година, че няма да гледаш „Тъжни теменужки“. А после веднъж използва, че бях болна, за да отидеш на прожекцията в кварталното кино.

— Живея в Бувил, защото пиша книга за Ролбон — изричам с достойнство.

Ани ме гледа с добросъвестно любопитство.

— Ролбон ли? Дето е живял през осемнадесети век?

— Да.

— Вярно, че споменаваше за него — казва тя вяло. — Значи става дума за исторически труд?

— Да.

— Ха-ха!

Ако ми зададе още един въпрос, всичко ще й разправя. Тя обаче млъква. Явно преценява, че достатъчно е научила за мен. Ани прекрасно умее да изслушва, стига да си го постави за цел. Гледам я: свела е клепачи, обмисля какво да каже, как да започне. Трябва ли на свой ред да я подпитам? Не вярвам да й се иска. Ще заговори, когато сама прецени, че моментът е назрял. Сърцето ми бие до пръсване.

Тя внезапно заявява:

— А аз съм се променила.

Ето го началото. След тези думи обаче тя притихва. Налива чая в бели порцеланови чаши. Чака да се обадя: трябва да река нещо. И то не какво да е, а тъкмо онова, което съответства на очакванията й. Седя като на тръни. Действително ли се е променила? Напълняла е, изглежда уморена, но надали това има предвид.

— Не знам. Не намирам. Смехът ти е същият, както и начинът ти да пристъпваш към мен, да полагаш ръце на раменете ми, манията ти да си говориш сама. Все така четеш „Историята“ на Мишле. И сума други подробности…

Например съчетанието между дълбок интерес към постоянната ми същност и пълно безразличие какво може да ме сполети в живота, особената й придирчивост, едновременно дребнава и прелестна, похватът дори в самото начало на разговора да подминава дежурните изрази на вежливост, на приятелство, изобщо всичко, което улеснява човешките взаимоотношения, и да изисква от събеседниците си постоянни нововъведения.

Тя свива рамене и сухо казва:

— Да, променила съм се, променила съм се издъно. Вече съм друга личност. Смятах, че ще го забележиш от пръв поглед. А ти ми говориш за „Историята“ на Мишле.

Приближава и застава пред мен.

— Ще видим дали си толкова проницателен, колкото си въобразяваш. Я помисли: в какво съм се променила?