Жан-Пол Сартр - Погнусата

Изрича думите със спокоен глас, в който още се таи бегла гордост, че дотолкова се е променила. Седи на сандъка и се поклаща с неописуема грация. Откак съм дошъл, сега за пръв път долавям прилика с някогашната Ани от Марсилия. Тя пак ме завладява, затъвам отново в странния й свят отвъд границите на смехотворното, превзетото и проникновеното. Разпознавам дори леката трескавост, която винаги изпитвах в нейно присъствие, а в устата си усещам някогашната горчилка.

Ани разтваря ръце и пуска коляното си. Мълчи. Тази тишина е предварително обмислена, тъй както на оперно представление сцената бива опразнена, докато оркестърът изсвири точно седем такта. Ани отпива от чая си. После оставя чашата и застива, изопната като струна, опряла свитите си пестници на ръба на сандъка.

Внезапно изписва на лицето си страховития образ на Медуза, който толкова харесвах — налят с ненавист, разкривен, злъчен. Ани променя не израженията, а образите си, и то отведнъж, подобно на античните актьори, които надяват различни маски. Образът е предназначен да създаде определена атмосфера, да внуши какво ще последва. Той изпъква и остава непроменен, докато Ани приказва. Сетне се свлича, отронва се от нея.

Впила е в мен невиждащи очи. Ей сега ще заговори. Очаквам трагично слово на висотата на достолепния лик, траурен химн.

Тя изрича кратко:

— Надживявам себе си.

Гласът ни най-малко не съответства на образа. Не е трагичен, а някак затрогващ: в него звучи сухо отчаяние без сълзи, без самосъжаление. Да, у Ани нещо сякаш безвъзвратно е претръпнало.

Маската пада, Ани се усмихва.

— Изобщо не съм тъжна. Понякога дори сама се чудя, но няма на какво: откъде накъде ще бъда тъжна? Навремето бях способна на доста силни страсти. Страстно мразех майка си. А тебе пък — казва предизвикателно — страстно те обичах.

Очаква отклик. Не продумвам.

— Всичко е свършено, естествено.

— Нима можеш да знаеш?

— Знам. Знам, че вече никога няма да се встрастя в някого или в нещо. Разбираш ли, цял подвиг е да заобичаш. Нужни са енергия, любопитство, заслепение… Има даже един момент, съвсем в началото, когато се налага да преодолееш същинска бездна. Размислиш ли, ще се откажеш. Знам, че вече никога няма да я преодолея.

— Защо?

Тя ми хвърля насмешлив поглед и не отговаря.

— Сега — изрича — живея сред отмрели страсти. Мъча се да си припомня неудържимата ярост, която на дванадесет години ме подтикна да се хвърля от третия етаж, понеже майка ме беше набила с камшик.

С далечен израз и без видима връзка добавя:

— Зле ми се отразява да се взирам прекалено дълго в предметите. Поглеждам ги, колкото да разбера какво представляват, и после трябва бързо да отвърна очи.

— Но защо?

— Отвращават ме.

Нима и тя?… Във всеки случай сходство има. Веднъж в Лондон се случи нещо подобно — двамата поотделно си бяхме помислили едно и също по едни и същи въпроси и горе-долу едновременно. Толкова бих се радвал, ако… Разсъжденията на Ани обаче са лъкатушни; човек никога не е сигурен, че ги е проследил докрай. За да ми е чиста съвестта, трябва да съм съвсем наясно.

— Слушай, искам нещо да те питам. Нали помниш, че все не успявах да схвана какво представляват съвършените мигове, а ти така и не ми разкри.

— Да, прекрасно знам, че никакво усилие не положи, за да разбереш. Само дремеше край мен.

— Ех, аз си знам колко съм се тормозил.

— Пада ти се — беше много виновен. Дразнеше ме с непоклатимия си вид. Сякаш изтъкваше, че си нормален. Стараеше се да излъчваш здравомислие, направо пращеше от духовно здраве.

— Все пак поне сто пъти съм те молил да ми опишеш в какво се състоят…

— Ама тонът ти беше един! — възкликва тя ядно. — Просто благоволяваше да се заинтересуваш, това е истината. Разпитваше с разсеяна любезност, досущ като възрастните госпожи, дето едно време, в детството, ме питаха на какво си играя. Всъщност — добавя умислено — чудя се дали тъкмо теб не съм мразила най-силно.

С усилие на волята тя се съвзема и усмихва, но страните й още аленеят. Много е красива.

— Нямам нищо против да ти ги разтълкувам. Сега съм достатъчно зряла, та да мога без гняв да говоря за детските си развлечения. Хайде, казвай, какво искаш да узнаеш?

— Какво представляваха?

— Нали съм ти говорила за преимуществените положения?

— Май не.

— Напротив — заявява тя уверено. — Бяхме в Аахен, на един площад, чието име ми се губи. Седяхме в градината на една сладкарница, слънцето припичаше, имаше оранжеви чадъри. Не си ли спомняш? Пиехме цитронада и аз открих умрели мухи в захарта.