Жан-Пол Сартр - Погнусата

— Тук грешиш.

— Е, все едно, аз поне не съм имала. Така или иначе, приятно ми е да знам, че съществува, че се равнява точно на една десетмилионна част от четвъртинката на земния меридиан. Сещам се за него всеки път, когато се вземат мерки в апартамент или когато купувам плат.

— Нима? — питам студено.

— Ами да, спокойно бих могла да си мисля за теб само като за абстрактна величина, като за някаква своеобразна граница. Трябва да си ми благодарен, че всякога съм наясно как изглеждаш.

Ето че се възобновяват проникновените спорове, в които навремето трябваше да участвам, докато в сърцето ми се таяха простички и невъзвишени желания, например да й река, че я обичам, или да я прегърна. Днес нямам никакви желания. Освен може би да притихна и да я гледам, да осъзнавам безмълвно цялото значение на това изключително събитие: присъствието на Ани пред мен. А дали за нея днешният ден е подобен на другите? Ръцете й не треперят, за разлика от моите. Сигурно е имала нещо да ми каже в деня, когато е писала, или пък просто се е поддала на някаква приумица. А сега всичко отдавна е преминало.

Внезапно Ани ми се усмихва с тъй явна нежност, че се просълзявам.

— За теб съм се сещала по-често, отколкото за платинения метър. Няма ден, в който да не съм те мислила. И отчетливо си припомнях твоята особа в най-дребни подробности.

Тя става, пристъпва към мен и полага ръце на раменете ми.

— Изкарваш се страдалец, но смееш ли да твърдиш, че си помнел как изглеждам?

— Не е честно — отвръщам, — известно ти е, че имам слаба памет.

— Значи признаваш, че напълно си ме забравил. Щеше ли да ме познаеш, ако ме бе срещнал на улицата?

— Естествено. Не е там работата.

— Спомняше ли си поне какъв цвят е косата ми?

— Ама разбира се. Руса.

Тя се разсмива.

— Ей че гордо го казваш! Сега я виждаш, така че нямаш особена заслуга.

Бръсва с ръка перчема ми.

— А твоята е рижа — заявява тя, като ми подражава, — при първата ни среща носеше мека шапка, която никога няма да забравя — цветът й биеше на лилаво, което хич не се връзваше с червената ти коса. Къде е шапката ти? Искам да видя дали си все тъй лишен от вкус.

— Вече не нося шапки.

Тя леко подсвирва и ококорва очи.

— Сам ли стигна до това решение? Да?! Е, поздравявам те. Я колко било лесно! Въпросът е да ти дойде наум. Такава коса не търпи нищо отгоре си, тя дразни в съчетание с шапки, с възглавнички и дори на фона на тапети. Освен ако нахлупиш шапката до уши, като онази, филцовата, дето я беше купил от Лондон. Прибираше всички кичури отдолу и не беше ясно дали изобщо имаш коса.

С решителен тон, предназначен за приключване на отколешни спорове, тя отсича:

— Никак не ти отиваше.

Не знам за каква шапка става дума.

— Значи съм твърдял, че ми отива?

— И още как! Все това ти беше в устата. И скришом се оглеждаше във витрините, когато смяташе, че не забелязвам.

Подобно познание за миналото ме съсипва. На всичкото отгоре Ани сякаш не се връща към спомени, гласът й не звучи разнежено и отнесено, както би подобавало. Тя като че говори за днешния ден или в краен случай за вчерашния; запазила е здрави и читави някогашните си мнения, пристрастия, омерзения. Напротив, за мен всичко тъне в поетична мъглявина; готов съм на какви ли не отстъпки.

Изневиделица тя с равен глас ми казва:

— Нали виждаш, напълнях, остарях, трябва да полагам грижи за себе си.

Така е. И колко уморена изглежда! Понечвам да заговоря, но тя ме преварва и добавя:

— В Лондон играх в театър.

— С Кандлър ли?

— Не, не с Кандлър. Все същият си. Беше си наумил, че ще работя с Кандлър. Колко пъти трябва да ти повтарям, че Кандлър е величие? Не, в един малък театър на Сохо Скуеър. Представихме „Император Джоунс“ 39 39 Пиеса от Юджин О’Нийл. — Б.пр. , пиеси от Шон О’Кейси 40 40 О’Кейси, Шон (1883–1964) — ирландски драматург, който пресъздава в творчеството си с известен патетизъм политическите и социалните проблеми на своята страна. — Б.пр. , от Синг 41 41 Синг, Джон Милингтън (1871–1909) — ирландски драматург, в чиито пиеси се преплитат реалното и фантастичното. — Б.пр. , а също и „Британик“ 42 42 Трагедия от Жан Расин. — Б.пр. .

— „Британик“ ли? — изненадвам се.

— Ами да, „Британик“. Затова и напуснах. Моя беше идеята да се постави „Британик“, а при разпределението ми дадоха ролята на Юния.

— Нима?

— А аз, естествено, можех да играя единствено Агрипина.

— И сега какво правиш?

Сбърках, че зададох такъв въпрос. Лицето й застива. Все пак тя незабавно отвръща: