Измина четвърт час. Самоукия продължаваше да шепти. Вече не смеех да насоча очи нататък, но прекрасно си представях младежкия му разнежен вид и настойчивите погледи, които тегнеха върху него, без той да ги забелязва. В един момент го чух да се смее — кратък смях, кръшен и хлапашки. Сърцето ми се сви, като че зли дечурлига се канеха да давят котенце. После шепотът изведнъж секна. Тишината ми се стори трагична: тя оповестяваше края, изпълнението на присъдата. Бях свел глава над вестника и само се преструвах, че чета: всъщност приповдигах вежди и кокорех нагоре очи, за да издебна какво става всред отсрещното безмълвие. Леко извих глава и успях да съгледам нещичко с крайчеца на окото: беше ръка, малката бяла ръка, която по-рано се бе плъзнала по ръба на масата. Сега тя лежеше с дланта нагоре, отпусната, нежна и чувствена, и се открояваше с морната голота на жена, която след баня се грее на припек. Към нея колебливо се примъкна нещо кафяво и космато — дебел пръст, пожълтял от тютюн; край ръчицата той се открояваше някак уродлив. За миг поспря вцепенен, устремен към крехката длан, сетне изведнъж взе да я гали. Не се изненадах, по-скоро ме хвана яд, че Самоукия е такъв глупак: толкова ли не бе способен да се овладее? Нима не разбираше на каква опасност се излага? Оставаше му една-едничка възможност: ако положи ръцете си на масата, от двете страни на книгата, ако стои, без да гъкне, навярно и този път щеше да избегне съдбата си. Знаех обаче, че ще изпусне случая: пръстът кротко, смирено милваше безжизнената плът, докосваше я едва-едва, без да смее да я притисне, като че сам съзнаваше грозотата си. Рязко вдигнах глава, не бях в състояние повече да издържам настойчивото движение на пръста напред-назад; помъчих се да срещна очите на Самоукия и силно се прокашлях, за да го предупредя. Ала той бе притворил клепачи и се усмихваше. Момчетата вече не се смееха, бяха съвсем бледи. Тъмнокосият дребосък присвиваше устни и сякаш осъзнаваше, че нещата вече не са в негова власт. Все пак не отдръпваше ръката си, оставяше я на масата, неподвижна, но леко сгърчена. Другарят му бе зинал с глуповато и ужасено изражение.
Тогава корсиканецът се развика. Безшумно се бе приближил и бе застанал зад стола на Самоукия. Лицето му аленееше и привидно бе засмяно, но очите хвърляха искри. Скокнах от мястото си, но се почувствах почти облекчен: очакването бе прекалено мъчително. Исках всичко да приключи колкото се може по-скоро, нека го изхвърлят, тяхна воля, само и само да се свършва. Пребелели като платно, двете момчета грабнаха чантите си и на бърза ръка се шмугнаха навън.
— Видях ви! — неистово се дереше корсиканецът. — Този път ви видях, не можете да твърдите, че не било вярно. Смеете ли сега да твърдите, че не е вярно? Да не мислите, че не разбирах какво кроите? Не съм сляп, мой човек! Търпение, виках си, търпение! Да ми падне веднъж в ръцете, през носа ще му го изкарам. Да, да, през носа ще ви го изкарам. Знам как се казвате, знам адреса ви, всякакви сведения съм събрал, ясно ли е? Познавам и началника ви — господин Шуийе. Хубавичко ще се изненада утре, като получи писмо от господин библиотекаря! Млък! — ревна той с изцъклен поглед. — И хич не си въобразявайте, че току-тъй ще ви се размине! Във Франция има съдилища за хора като вас! Господинът се образовал! Господинът обогатявал културата си! Господинът все ме разкарваше да му правя справки и да му търся книги! Да не смятате, че сте ми хвърляли прах в очите!
Самоукия нямаше вид на изненадан. Навярно от години очакваше подобна развръзка. Сигурно стотици пъти си бе представял какво ще се случи в деня, когато корсиканецът се промъкне тихомълком зад него и яростният му глас внезапно прокънти. Ала е идвал тук всеки следобед, трескаво е напредвал с четивата, а от време на време като крадец е докосвал някоя бяла юношеска ръчица. Не друго, а примирение се четеше на лицето му.
— Не знам какво имате предвид… — смотолеви той — от години дохождам тук…
Преструва се на възмутен и смаян, но някак неубедително. Ясно му е, че събитието настъпва, че нищо вече не може да го предотврати, че ще трябва един по един да изживее неговите мигове.
— Не го слушайте, аз всичко видях — рече съседката ми и тежко се надигна. — На мен такива не ми минават. Не за първи път той ми прави впечатление, даже съвсем наскоро, миналия понеделник, понеже не вярвах на очите си, не можех да допусна, че тъкмо в библиотеката, сериозно място, където човек ходи да трупа знания, стават разни работи, от които ти иде да потънеш в земята от срам. Аз деца нямам, ама ми е жал за онези майки, дето пращат децата си да учат тук и си въобразяват, че са на спокойствие и в безопасност, докато всъщност разни изверги, които нямат срама от нищо, им пречат да готвят уроците си.
Читать дальше