Жан-Пол Сартр - Погнусата

Бувилски клуб за дресировка на кучета… Бувилска асоциация на инвалидите от войната… Синдикална камара на собствениците на таксита… Бувилски комитет на възпитаниците на Екол Нормал…

Влязоха двама юноши с ученически чанти. Гимназисти. Корсиканецът се радва на гимназистите, понеже може да упражнява върху тях бащински надзор. Често си прави удоволствието да ги оставя да се въртят на столовете и да бъбрят, после изневиделица се приближава с котешки стъпки, застава зад тях и почва да ги хока: „Що за поведение? Я се вижте какви сте дангалаци! Ако нямате намерение да се стегнете, господин библиотекарят ще се оплаче на училищния директор!“ А случи ли се те да възроптаят, стрелка ги страховито с очи: „Я ми кажете имената си.“ Освен това ги напътства в четивата им: в библиотеката има томчета, означени с червени кръстове — нечестивите творби на Жид, Дидро, Бодлер, разни медицински трудове. Когато гимназист поиска за прочит някое от въпросните произведения, корсиканецът го привиква със знак, придърпва го в ъгъла и го подлага на разпит. След миг избухва и гласът му ехти из цялата читалня: „Няма ли по-подходящи книги за вашата възраст?! Книги, от които да можете да се поучите! Впрочем написали ли сте си домашните? В кой клас сте? В предпоследния? И в четири часа вече се чудите какво да правите? Вашият класен наставник често наминава насам, ще му кажа две думи за вас.“

Двамата юноши стояха като истукани до печката. По-дребният имаше буйна тъмна коса, почти прекалено нежна кожа и мъничка уста, злобна и надменна. Приятелят му, едро набито момче с наболи мустаци, го смушка и му прошепна нещо. Тъмнокосият не отговори, но по лицето му се изписа едва доловима усмивка, наперена и пренебрежителна. Сетне двамата небрежно избраха някакъв речник от рафта и се приближиха към Самоукия, който се взираше в тях с уморени очи. Наглед сякаш не обръщаха внимание на присъствието му, но седнаха съвсем близо до него — тъмнокосият от лявата му страна, а едрият вляво от тъмнокосия. Незабавно взеха да разлистват речника. Обстановката в библиотеката беше от мирна по-мирна: не се чуваше никакъв шум освен пресекливото дишане на дебеланата, виждаха се само глави, склонени над книги. И все пак още тогава предусетих, че нещо лошо ще се случи. Всички тези хора, прилежно свели очи, сякаш разиграваха театър: миг по-рано бях почувствал полъх на жестокост.

Привърших четивото си, но не се решавах да тръгна: изчаквах, като се преструвах на вглъбен във вестника. Любопитството и смутът ми се усилваха от това, че и другите явно бяха в очакване. Струваше ми се, че съседката ми отгръща страниците на книгата си по-бързо, отколкото би трябвало. Изминаха няколко минути, после дочух шепот. Двамата хлапаци бяха затворили речника. Тъмнокосият дребосък не говореше, но бе извил глава вдясно, а лицето му беше пропито с почитание и интерес. Наполовина скрит зад рамото му, русият напрягаше слух и тихомълком се подхилваше: „Кой ли приказва тогава?“ — запитах се аз.

Беше Самоукия. Надвесен над младия си събеседник, той бе впил поглед в очите му и се усмихваше; виждах как устните му мърдат, а от време на време дългите му ресници трепкаха. Не го бях виждал тъй младолик — изглеждаше почти привлекателен. На моменти обаче млъкваше и се озърташе тревожно. Юношата сякаш попиваше думите му. В тази незначителна сцена нямаше нищо необикновено и вече се канех да зачета отново, когато видях как ръката на юношата бавно се плъзва зад гърба му, по ръба на масата. Извън полезрението на Самоукия, тя напредна донякъде и заопипва наоколо, докато намери дланта на русия здравеняк и силно я ощипа. Изпаднал в безмълвно наслаждение от думите на Самоукия, русият не бе проследил движението. Той подскочи и широко зяпна от изненада и възхищение. Смуглият дребосък бе запазил изражението си на благоговеен интерес. Човек можеше да се усъмни, че палавата ръка е негова. „Какво ли ще му сторят?“ — запитах се. Ясно ми беше, че готвят някаква подлост, но разбирах, че още има време да им се попречи. За миг ми хрумна да стана, да отида при Самоукия и да го потупам по рамото, да завържа разговор с него. Точно тогава обаче той срещна погледа ми. Спря насред изречението си и ядно присви устни. Обезсърчен, аз припряно отклоних очи и за да прикрия смущението си, отново взех вестника. Дебеланата обаче остави книгата и вдигна глава, сякаш нещо неудържимо я привличаше. Отчетливо почувствах, че се гласи да избухне: всички искаха да се разрази буря. Какво можех да направя? Взрях се в корсиканеца: той вече не надничаше през прозореца, а стоеше полуизвърнат към нас.