Фред Саберхаген - Планетата на Берсеркера

Карлос и Томас се разбираха удивително добре. По време на криза хората трябва да бъдат успокоени, обществото — подкрепено. Дали Лерос и останалите богобоязливи водачи наистина вярваха, че сега сред тях се намират бог и полубог? Очевидно бе така, поне с частица от съзнанието си го правеха, поне дотолкова, доколкото такава вяра отговаряше на нуждите им. Пък и в известен смисъл Карлсен наистина все още крачеше тук.

Освен това навярно на сламенорусия мъж, известен вече като Канцлера Джайлс, постоянен спътник и съветник на Торун, до голяма степен се дължеше относителната лекота, с която обществото на Божата планина бе понесло сътресенията от последните няколко дена. Жалко за Братството. Е, помисли си Суоми, възможно бе светът на победилото Братство да не е по-добър от света на Божата планина, лишен сега от своя таен демон.

Ето го и Шьонберг, който ходеше покрай разрушения си кораб. Барбара Уртадо вървеше редом с него, следвана от робите и слушаше обясненията, които той й даваше за действието на системата за почистване. Бе разговарял предишния ден за това със Суоми. Там, накъдето сочеше сега Шьонберг, се намираше мястото, изчислено с математическа точност в резултат от експертен анализ на проблема като най-ефективно за събиране на боклука. Шьонберг едва не бе убит като колаборатор от Лерос и победилата фракция, ала намесата на полубога Карлсен спаси живота му и му върна свободата.

След онова, което се бе случило със Селесте Серветус и Гас де ла Торе — обезобразените им тела бяха намерени връз малка купчина човешки и животински кости в тайна яма-костница в подземията на Храма, Суоми не би могъл да вини Шьонберг или когото и да било другиго за сътрудничеството им. Шьонберг му бе разказал с каква приказка бе минал пред Андреас за безмилостните земляни, които щели да го потърсят и да отмъстят за него, история, която, уви, не е била нищо друго освен чист блъф. Суоми обаче все още имаше чувството, че Шьонберг му спестява нещо, че между него и Андреас се бе случило повече, отколкото той имаше желание да си спомни.

Но нека бъде така. Корабът бе непоправимо повреден и оцелелите членове на ловната експедиция трябваше да преживеят заедно на тази планета, както личеше по всичко, неопределен брой стандартни години, докато не се появеше случайно друг кораб.

Атина отпи глътка студена вода от красивата си чаша, а Суоми — още малко от ферментиралото си мляко. Тя бе прекарала кризисния период заключена в кабината си, без да я закачат — може би като жертвата, определена за следващия ден, — докато корабът не се разруши и Храмът не рухна пред очите й. Но и тогава бе само поразтърсена. Тя, независимата, способна да се погрижи сама за себе си жена, тъкмо тя по ирония на съдбата бе принудена да наблюдава пасивно като древна героиня, докато навсякъде около нея мъжете се биеха.

— Какви са плановете ти, Карл?

— Предполагам, че на гражданите рано или късно ще им омръзне полубогът Карлсен да им се мотае из краката и се надявам много това да не стане, преди да се е появил някой кораб. Мисля, че дотогава той не трябва да се набива много на очи, както се казва.

— Не, имах предвид плановете на Карл Суоми.

— Ами…

Той изведнъж се запита дали някой от хънтърсците не я бе чувал преди кризата да го нарича Карл, както често го правеше. Запита се и дали това не бе допринесло да го объркат тъй щастливо с другия. Нямаше значение.

Само допреди няколко дена плановете на Карлос Суоми щяха определено да включват и Атина. Но това бе преди да я бе видял как жадно наблюдаваше мъжете да се избиват един другиго.

Не. Съжалявам. Разбира се, той самият бе избил много повече хора, отколкото тя бе видяла да умират — ала въпреки това беше и си остана пацифист в истинския смисъл на думата, докато тя не беше. Поне той така гледаше на нещата.

А относно Барбара… Тя все още стоеше до Шьонберг, който й изнасяше лекцията си, ала от време на време се обръщаше да погледне към Суоми. На него му се искаше на Барбара да й е хубаво. Предишната вечер тя бе споделила постелята му. Посмяха се на дребните си наранявания, сравняваха белезите си. Но… тя бе момиче за развлечение. Не. Животът му щеше да продължи неотлъчно пътя си, дори ако никога повече не видеше Барбара.

Какви тогава, както попита Атина, бяха плановете му? Ами, още много риба пляскаше из дълбините на моретата, или дори, ако можеше да си позволи нескопосаната метафора, живееше скромно и забулено зад воала си тук, зад белите стени на Божата планина. Той все още си търсеше жена, и сега дори по-настоятелно от преди.