Последва рязко спадане на ускорението, тишина и падането продължи до безкрайност. Сетне и то спря с нов рязък трус, способен да строши костите, силен, мощен, ала все още в рамките на човешката поносимост — с по-слаб физически ефект, отколкото бе първата детонация на движителя.
Корабът се залюля, блъсна се отново, люшна се и се разтресе, сетне изведнъж спря с потреперване, като палубите му получиха около четирийсет градуса крен. Всичко утихна. Екранът в кабината на Суоми бе фактически изключен, тук-там по него проблясваха точици — електронен „шум“.
Суоми разкопча коланите на койката си и долази по невероятния наклон на палубата до вратата. Не бе закрепил тежките предмети като за пред битка, затова пораженията в кабината бяха значителни, макар да нямаше признаци за сериозни структурни повреди. Навярно якостта на кораба го бе спасила от това.
Вратата на кабината се отвори от само себе си, когато я отключи, и тялото на мъртъв или намираш, се в безсъзнание войник се плъзна вътре, провлачило видимо строшените си крака. Суоми подаде глава в коридора, огледа се и се ослуша. Цареше тишина и нищо не помръдваше под светлината на аварийното осветление. И тук палубите, преградите и гредите бяха незасегнати.
Обърна се към падналия часови и реши, че мъжът навярно бе мъртъв. По-късно щеше да решава дали това бе негова вина или триумф. В този миг Суоми мислеше единствено дали да се въоръжи с меча на падналия — той си стоеше все още кротко в ножницата. В крайна сметка Суоми реши да не го взема. Меч в ръката му нямаше да донесе нищо добро никому, най-малко на самия него.
Почука на вратата на кабината на Барбара Уртадо и след като чу тих глас, отвори и се изкатери вътре. Тя седеше сред калейдоскопична бъркотия от шарени дрехи, изсипали се от отворен шкаф, облечена с нелепо пухкава роба, с разрошена кестенява коса, облегната на стол, който изглеждаше прикован към пода.
— Мисля, че ключицата ми е счупена — рече тихо тя. — Но може и да не е. Не мога да движа ръката си.
— Аз съм виновен за това — каза той. — Извинявай. Но нямаше начин да те предупредя.
— Ти? — Тя повдигна учудена вежди. — Добре. Успя ли да навредиш поне толкова и на онези кучи синове отвън?
— Доста повече, надявам се. Това бе идеята. Искаш ли да излезем и да видим? Можеш ли да вървиш?
— С удоволствие бих се насладила на разкъсаните им тела, но се боя, че не съм в състояние. Те ме приковаха към койката и, предполагам, това ме е спасило. Какви неща ме караха да правя! Винаги съм се питала що за същества са войниците и най-сетне разбрах.
— Аз ще обиколя да огледам.
— Не ме изоставяй, Карлос!
В залата на командния пункт нещата бяха доста зле, или пък много добре, в зависимост от гледната точка. Тя се намираше по-близо до движителите. Лашез, привързан с колан в мекото пилотско кресло, се бе привел напред с отворени очи и с разперени ръце, без видими рани, ала въпреки това очевидно бе мъртъв. Интензивно локално неутронно излъчване в момента, когато се сблъскат полетата на движителя, съпровожда катастрофата, спомни си Суоми прочетеното някъде. Без съмнение Лашез бе умрял щастлив, сляпо предан на бога си, може би вярващ или надяващ се, че наистина убива Йохан Карлсен. В името на славната Смърт… да.
Войниците и свещениците, които до одеве помагаха на Лашез, не бяха привързани към бронираните кресла. Със или без неутрони, сега те изглеждаха досущ като мнозина от победените в Турнира. Поне толкова живота бе пожънал днес берсеркерът. Някои от хората още дишаха, ала нито един от тях вече не представляваше опасност.
Като погледна от командната зала, Суоми установи, че главният люк все още бе отворен, ала бе напълно блокиран от купчина бели тухли и разцепени масивни греди; навярно това бе част от Храма или от нечий дом. Навярно мнозина бяха убитите и извън кораба (освен в него), но Божата планина не бе сравнена със земята, много от жителите й несъмнено бяха все още живи и който и да им бе начело, щеше в крайна сметка да си прокопае път до кораба, може би с мисълта да отмъсти за разрушенията.
Като преодоля някои препятствия, Суоми си проправи път до кабината на Барбара и съумя да приседне някак до нея.
— Изходът е блокиран. Изглежда, ще трябва да чакаме заедно.
Разказа й накратко за клането навън.
— Бъди добро момче, Карлос, и ми дай болкоуспокояващо хапче от аптечката, както и едно питие.
Той скочи.
— Разбира се. Не се сетих… извинявай. Вода?
— Първо вода. Сетне нещо друго, ако изобщо нещичко в бара ми е останало непотрошено.
Читать дальше