Фред Саберхаген - Планетата на Берсеркера

Берсеркерът не разбираше чувствата, а се опитваше да работи с онова, което не разбира, само когато обстоятелствата го заставеха. Предизвиканите в отговор на разни стимули модели на поведение, наричани страх и похот например, изглеждаха отначало много лесни за пресмятане при хората, както и при по-малко опасни в интелектуално отношение животни. Но в продължилите повече от петстотин години опити да овладее човешката психология достатъчно добре, за да използва тези модели при манипулирането на човешките организми, берсеркерът отново и отново се сблъскваше с дълбините и сложността на поведения, които не можеше да разбере. А приемането на култа означаваше да се опита да използва още по-дълбоки и сложни модели, ужасно несигурни начини за постигане на целта. Ала не разполагаше с по-добри способи и след пленяването на междузвездния кораб, изглежда, всичко това щеше да даде успешен резултат.

Процесията бе завършила спускането си по стълбището и сега влизаше в залата на берсеркера. Пръв се появи Висшият жрец Андреас, облечен за случая в червено-черни одежди, бялото и пурпурното на Торун бяха оставени горе, в храма на Бога. Дрехите, с които Висшият жрец дойде да се поклони пред истинския си бог, бяха силно замърсени с петна, които не можеше да бъдат сбъркани: кафявочервеният цвят на засъхнала кръв.

Зад Андреас стояха Де ла Торе и Селесте Серветус, с вързани на гърба ръце, облечени в бяло и „украсени“ със свежи цветя, които твърде скоро щяха да бъдат пръснати по пода да увехнат. Следваха ги четирима жреци от Вътрешния кръг, облечени за случая в червено-черни роби като Върховния жрец, оцапани досущ като неговата.

Андреас и останалите четирима свещеници — изпълнители на жертвоприношението, започнаха с обичайните метани и с пеенето на традиционните литании, докато жертвите, както винаги, ги гледаха с нарастваща несигурност и уплах. Берсеркерът отдавна бе установил, че за изминалите стандартни столетия думите и действията, използвани в тези ритуали, се бяха променили съвсем малко, само дето постепенно ставаха все по-изпипани и сложни. Засега той оставаше безмълвен. Бе разбрал отдавна, че колкото по-малко продумва по време на церемониите по жертвоприношенията, толкова по-добре. Не само че по този начин намаляваше риска да обърка и разочарова поклонниците си, като рече нещо не в тон с тяхната неразбираема психология, но и колкото по-рядко изричаше нещо, толкова по-голяма важност му придаваха хората.

Двама от жреците взеха музикални инструменти и ритъмът на барабана и боят на рога се смесиха с пеенето. Музиката вкара в ред и промени ритъма на алфа-вълните на човешките мозъци, както и ритъма на другите биологични процеси у всички присъстващи човешки същества.

— Гус, помогни ми! Помощ! О, Господи, не, не, нееее…

Това изкрещя женската, когато най-сетне възприе изцяло гледката на изцапания с петна олтар пред себе си, очевидно осъзнала предназначението му точно в мига, когато двамата жреци, които не свиреха, приближиха и разкъсаха гирляндите от цветя, дрехите й и я приковаха към камъните. Берсеркерът наблюдаваше внимателно дали Гус или Господ (каквито и да бяха тези същества) биха се притекли на помощ на жената, макар че, ако изходеше от собствения си опит при 17 261 подобни молби, възможността изглеждаше съвсем невзрачна.

Жената бе прикована към олтара и за нея не пристигна никаква помощ. Писъците й продължиха и когато Андреас взе някакъв остър инструмент и изряза от тялото й органите, най-тясно свързани с възпроизводството на живота и изхранването на младенците. Хвърли ги пред берсеркера, като демонстрира по този начин символичния и истински триумф на Смъртта над самия извор на живота. След това проникна по-дълбоко в коремната й кухина, изряза централната й кръвна помпа, след което женската престана да функционира.

Дойде времето на олтара да бъде поставена втората жертва.

— Не. Послушайте ме, приятели, аз съм с вас! Не, не, не мен! Как е възможно? Почакайте, нека поговорим, вие бъркате! Аз ще се присъединя към вас!

Последва безсловесен, безнадежден вик, препънаха го и го хвърлиха гол върху камъните.

Защо мъжкият организъм продължаваше да се бори толкова отчаяно, след като би трябвало да приеме, че шансовете му да постигне благоприятен изход в тази борба бяха равни на нула? Най-сетне мъжът бе прикован.

— Ще ви помогна! Ще направя всичко, което искате. Ох! Ах! Не, пожалете ме, всички…

Последва още един вик, когато репродуктивните му органи бяха изрязани и хвърлени в кървавата локва, където лежаха женските. След това част от гръдния кош бе разрязан с острия нож на Висшия жрец и сърцето му, все още пулсиращо, бе вдигнато и принесено в дар на Бога на Смъртта.