Фред Саберхаген - Планетата на Берсеркера

Не усети нищо да трепва вътре в него, когато съзряха целта си — мястото, където живееше Торун. Чувството за безсмъртие бързо-бързо го напускаше.

— Томас — рече той и спря, — всичко това е твърде… обикновено.

— Защо? — попита любезно Томас и се спря до него.

Фарли замълча. Как да обясни разочарованието си?

Той самият не го разбираше много добре. Изрече първото нещо, което му дойде наум:

— Бяхме шейсет и четирима, а сега сме само двама.

— А как иначе би могло да бъде? — попита логично Томас.

От камъните на стената до портата на Торун бяха израснали няколко бурена. Покрай пътя се виждаха купчинки тор от товарните животни. Фарли отметна глава назад и затвори очи. Изстена.

— Какво ти е, приятелю?

— Томас, Томас, какво виждаш тук, какво изпитваш? Аз изведнъж бях обзет от съмнения.

Погледна към спътника си, сякаш го молеше за помощ.

Томас поклати глава.

— О, приятелю, изобщо няма съмнение за бъдещето ни. Ти и аз ще се бием и само един от нас ще мине жив през тази порта.

Ето я портата, дебело обикновено дърво, обковано с метал, в долната си част повърхността й бе изтъркана от преминаващите безброй мъже и жени, роби и животни. Зад портата не можеше да има нищо друго освен същия свят, в който сега се намираше Фарли, в който бе преминал целият му живот. А ако стигнеше до портата на Храма вътре, дали щеше да попадне на нещо по-различно?

Жрецът Йелгир, когото бяха оставили зад себе си, ги настигна и задмина, усмихна се неловко на Фарли, когато мина покрай него. Очевидно някой невидим за тях наблюдател отвътре бе видял приближаващия свещеник, защото вратата се открехна леко. Друг свещеник подаде глава, огледа Фарли и Томас с безизразно лице.

— И двамата ли са ранени? — попита той Йелгир.

— На единия му е ранена ръката и не може да използва камата си, но това, изглежда, малко го безпокои. Другият е с разрязана ръка. Но мускулът не е засегнат, нищо сериозно.

Двамата свещеници заговориха тихо, Фарли не можеше да чуе за какво си говорят. Междувременно други глави, очевидно на аристократи, се появиха на стената, явно се бяха изправили на някаква висока площадка от вътрешната страна. Разглеждаха двамата финалисти в Турнира на Торун като роби на търг. Томас Сграбчвача бе свършил с избърсването на копието си и сега се бе подпрял на него, местеше тежестта на тялото си ту на единия, ту на другия крак и въздишаше.

— Кажете на двамата претенденти да изчакат — извика безгрижно някой отвътре. — Върховният жрец прати вест, че се надява да присъства на финалния двубой, но сега е зает със специална жертва пред боговете.

След разговора си с мъжа в сиво (чието име така и не научи), Суоми въздъхна с облекчение, примесено с изтощение, когато стигна до основата на малкото възвишение, без да бъде открит и заловен от хората на Андреас. Трябваше по някакъв начин да се добере отново до кораба, иначе не би постигнал нищо. Не биваше да го заловят, преди да се е добрал до върха.

Според показанията на уреда в основата на дулото, оставаше му енергия само за още шест изстрела. Би изхвърлил пушката в гората, но се боеше, че ще я намери някой глупак и ще се убие или ще простреля другиго по невнимание. Предложи пушката на мъжа в сиво, преди да се разделят, но той отказа.

— Трябва да продължа да минавам за роб — рече хън-търсецът. — Никой роб не може да влезе в града с такова нещо, без веднага да бъде подложен на разпит. Освен това не знам как се използва; по-добре е всеки да се държи за оръжието си.

— Всеки — със своето — отвърна Суоми и протегна ръка за сбогуване. — Дано късметът е с теб. Надявам се да се видим в града горе.

Сега, в основата на хълма, той забеляза, че вече бе отъпкана пътека, която водеше от долния край на тяхната пътечка към гората и нагоре — към града. Забеляза също, че от разкъсания робот не бе останала и следа; отпървом дори не можа да открие мястото, където го бе унищожил. Едва по-късно забеляза, че масивното дърво, от чийто ствол изстрелите му бяха отцепили сума трески, също го нямаше. Бе останал само чисто изрязаният дънер, като повърхността му бе посипана с пепел, за да не изглежда прясно отсечен. По някакъв начин дървото бе отнесено. Положили бяха големи усилия, за да премахнат и най-малката следа, че тук се бе случило нещо гротескно. Ала по почистването сигурно се бяха трудили маса мъже и поне един от тях е проговорил, тъй че да достигнат слуховете до мъжа в сиво. Толкова по-добре.

Като стигна до основата на пътечката за катерене към скалата, Суоми разкопча ремъка на пушката и я пусна встрани. Доволен забеляза, че въжето си е на мястото. Пребори се с глупавия импулс да се обърне в последния миг, да избяга и да се скрие отново в гората, стисна зъби, хвана здраво въжето и започна да се катери. Отслабнал, с туптящо от болка тяло, той трябваше да се държи и с двете ръце за въжето дори в по-леката първа част от склона, която преди преминаваше бързо без външна помощ. Бе изминал съвсем малко път, когато в полезрението му се появи войник, погледна надолу, видя Суоми и закрещя. Суоми не обърна внимание на виковете му и продължи бавно и с мъка да се катери. Виковете продължиха. Суоми надигна глава и видя, че мъжът бе вдигнал копието, готов да го метне.