Фред Саберхаген - Планетата на Берсеркера

— Добре е, задоволително е — рече берсеркерът на петимата окървавени, щастливи мъже, които стояха мирно пред него. Барабанът и рогът бяха утихнали. В залата цареше тишина. Петимата, които още носеха бремето на живота, изпаднаха в състояние на емоционално отпускане.

— Доволен съм — повтори берсеркерът. — Идете сега и се пригответе да ми докарате междузвездния кораб, за да можем да започнем свързването на моите кабели със системите му за управление. Едва когато стане това, можем да предприемем промяна на двигателя му.

— Днес или утре, о, Смърт, ще ти докараме кораба — рече Андреас. — Веднага щом се убедим, че Лашез може да го управлява безопасно, ще го приземим в шахтата. Освен това утре ще ти принесем нова човешка жертва.

— Това ще е добре. — Междувременно на берсеркера му хрумна евентуален проблем. — Дали мнозина от вашите хора са озадачени или любопитни относно кораба? Има ли някакво неспокойствие от присъствието му?

— Има известно любопитство, о, Смърт, но ще се справя с него. Този следобед ще има забава, която ще подтикне хората да си говорят единствено за нея. Торун ще излезе в града и ще демонстрира мощта си.

Берсеркерът се опита да изчисли евентуалните резултати от това събитие, но откри, че не може да се пребори успешно с безбройните абстрактни фактори, които го съпътстваха.

— В миналото винаги се стараехте да не излагате Торун на показ.

— Господарю Смърт, масите няма да възприемат за божествено едно създание, което могат да виждат всекидневно по улиците. Ала бъдещето на Торун така или иначе вече е предопределено и кратко. В крайна сметка масите в този свят няма повече да имат нужда от друг бог — освен Теб.

Берсеркерът реши да се довери на достопочтения си служител по този въпрос.

— Така да бъде, верни ми Андреас. Продължи да служиш на Смъртта както намериш за добре!

Андреас се поклони ниско, след което човешките същества наченаха ритуала на оттеглянето си, който включваше и почистване на мръсотията, която бяха сътворили.

Берсеркерът изчисли безстрастно, че днес бяха постигнати две смърти, което бе добро, макар и донякъде скромно постижение. Но както винаги, загубата на време и енергия при официалните жертвоприношения бяха значителни, а това не бе на добро.

Берсеркерът никога не бе молил за приношения, свързани с болка и мъчения. Единственото, което искаше, бе смърт — просто убиване до безкрай, докато съществуваше животът. Не си падаше по причиняването на болка, което си беше своего рода проява на живота и поради това — греховно.

Разрешаваше мъченията единствено защото причиняването на болка доставяше такова удоволствие на хората, които бяха негови слуги.

Двамата финалисти в Турнира на Торун все още бяха принудени да чакат пред портите на града.

— Томас, защо се държат така с нас? Пренебрежително. Да ни карат да чакаме тук, като някакви търговци, музиканти или актьори, без всякакво уважение. Не сме ли вече почти богове? Нима това е някакво последно изпитание?

— Мой наивни, знатни приятелю — тонът на Томас бе съчувствен; направи дълга пауза, преди да продължи с отговора си, — нима наистина вярваш, че тук има богове?

— Аз… — неспокоен, Фарли не можеше да седне мирен и се полюляваше прав, обзет от трескави мисли. — Торун да ми е на помощ! Не знам.

Признанието за съмнението му увисна във въздуха, на Фарли му се стори, че тишината продължи безкрайно, а Торун не предприемаше нищо.

— Хей, вие там! — изрева изведнъж Фарли към свещениците, които ги гледаха отвисоко — от стените. Сепнати погледи се вторачиха в него. Жрецът Йелгир бе влязъл в града преди доста време, като бе казал, че ще се върне скоро.

— Какво? — отвърна неуверено един от свещениците.

— Ние сме ли другари на боговете, или не сме? Що за посрещане сте ни устроили? Лерос ще разбере за това, а и самият Върховен жрец!

След тирадата си той замълча, сякаш се бе блъснал в стена, лумналият му гняв стихна тъй бързо, както бе изригнал.

— Томас — прошепна той, — чу ли какво рекох? Не „Торун ще научи за това“, а „Върховният жрец ще разбере“. Сега вече знам в какво вярвам. — Лицето му отново придоби ядно изражение, но този път — мълчаливо, изпълнено с горчиво. — Защо тогава съм тук?

Шумният му изблик има достатъчно въздействие върху свещениците и един от тях започна ако не извинителна, то поне умиротворяваща реч. Ала Фарли не щеше и да чуе. Все още обърнат към Томас, той запита настоятелно: