Фред Саберхаген - Планетата на Берсеркера

— Кажи ми: какво ще стане, ако ти и аз решим да не се бием? Ако просто им обърнем гръб и си идем по своите си работи?

Томас се смръщи слисан и поклати глава в мълчаливо неодобрение. Фарли не можеше да си трае повече. Изпълнен с презрение, той решително обърна гръб и тръгна да си върви. Томас погледна към свещениците и прочете тяхното желание в очите им. Фарли не бе изминал и десет крачки, когато Томас му препречи пътя. Не за пръв път Фарли се удиви от лекотата, с която се придвижваше този толкова едър мъж.

— Томас, хайде да си вървим с мир!

Мъжът с насоченото копие поклати глава.

— Това не може да стане!

— Хайде! Ако все още ти се бие, не се и съмнявам, че ще ни се наложи да го направим. Тези мекушави мъже, които се преструват на богове, ще изпратят подире ни войниците си и едва ли ще стигнем живи до подножието на планината. Но ще загинем в истинска битка, както подобава на мъже, а не за забавление на някакви лъжци. Хайде.

Томас все още не бе ядосан, но отвърна с мрачна решимост:

— Фарли, аз смятам да остана жив и да докажа на тези хора, че съм най-силният боец на тази земя. Ако не те победя, това няма да е доказано докрай. Нека се бием!

Копието бе насочено от доста време и Фарли забеляза потрепването на мускул в раменете на Томас, което означаваше, че ще последва удар. Фарли извади меча си и едновременно с това отскочи, за да избегне острието на копието. Фарли се включи в битката. Нямаше друг избор. Като замахна с меча, усети ръката си по-силна отвсякога, ала нещо му липсваше — нещо от характера или от душата му.

Не почувства съзнателно страх. Единственото, което искаше, бе да напусне това измамно място. Краката му го водеха по пътя надолу по склона, вместо да го поведат към победния, смъртоносен удар. И изведнъж копието разпра корема му.

Фарли усети, че лежи по очи върху меката трева. „Не беше лошо, чу баща си да казва, като му подаваше ръка да се изправи, ала се нуждаеш от още тренировки.“ „О, татко, вложих всичко, на което съм способен.“ Сетне на Фарли му се стори, че крачи безгрижно из зеления парк на боговете, но белите стени бяха зад гърба му, а не пред него, и той си отиваше у дома.

Когато се убеди, че и последният победен в Турнира е мъртъв, Томас се наведе отново да почисти копието си. Изтри го о скъпото наметало на Фарли; платът и без това бе съсипан от дните и нощите, прекарани на открито, и от множеството битки.

След като оръжието му бе изчистено, доколкото обстоятелствата позволяваха това, Томас привърза ремъка му и го преметна през рамо. Същите няколко лица продължаваха да го наблюдават от портата и от стената. Израженията им бяха на леко одобрение, все едно бяха хора без работа, присъствали на някаква случайна улична свада. Никой не пророни и дума.

— Е, добре — подхвана Томас, малко раздразнен. — Видяхте всичко. Аз съм вашият човек. Шест двубоя срещу най-добрите на света, и имам само няколко драскотини, докато всичките те са мъртви.

— Андреас ще е недоволен, че пропусна последния двубой — рече един от свещениците.

Друг се обърна към Томас:

— Прояви известно търпение. Очакваме Върховният жрец да дойде скоро. Влез вътре, ако желаеш.

Томас реши да вземе и Фарли със себе си, като трофей, като символ на победите си. Клекна и с изпъшкване вдигна топлото, отпуснато тяло в краката си. Фарли се оказа по-тежък, отколкото предполагаше дългурестото му тяло, затова крачките на Томас към града бяха по-бавни и тежки. Портата се отвори пред него, след като изчака известно време с все по-нарастващо нетърпение.

Първото му впечатление от града бе разочароващо. От портата се излизаше право на павирано площадче, най-много двайсет на двайсет метра. То бе притиснато отвсякъде от сгради и стени, по-ниски от външните, които току-що бе отминал. Във вътрешните имаше няколко врати, но всички бяха затворени, тъй че нямаше нищо интересно за гледане накъдето и да се обърнеше. Още неколцина мъже — от по-висок и по-нисък ранг — гледаха Томас от стените и прозорците. Като не видя накъде да се насочи, Томас се наведе и внимателно положи бавно кървящия си товар на земята.

Едно фонтанче бълбукаше наблизо и той отиде да пийне вода, след като установи, че никой не се втурна да му поднесе ферментирало мляко или вино. Хората по стените и прозорците престанаха да го зяпат и се заеха с делата си. Други се появяваха от време на време, колкото да го погледнат и да си заминат. Тук-там роби бързаха да изпълнят поръчките си. Керван от товарни животни влезе в града от външната порта, която бе останала отворена, и мина съвсем близо до Томас.