Фред Саберхаген - Планетата на Берсеркера

Най-накрая, след сполучливо лъжливо движение, последвано от превъзходен удар, Томас заби острието на копието си в дебелата кожена куртка на Торун, колкото да усети как то се отплесва от някаква твърда броня под нея. Мигът на неочаквана надежда изтля тъй бързо, както се бе появил. Зрителите наоколо ахнаха, изненадани от неочаквания му успех, сетне всички въздъхнаха облекчени, след като светът, който се бе килнал за миг, зае отново мястото си. Торун бе непобедим.

Томас обаче хранеше искрица надежда. Щом веднъж бе съумял да нанесе удар с копието, значи можеше и да повтори. И ако защитените с козина гърди и корем са неуязвими, къде би трябвало да опита удар?

В лицето? Не. Би могъл да се задържи на известно разстояние — и това би било по-малко самоубийствено, — ако опиташе да атакува краката. Томас бе забелязал, че ставите на голите и явно незащитени крака на Торун не бяха покрити с гладка кожа като при хората; вместо това се виждаха ясно фини и добре очертани пукнатини, сякаш това бяха краката на добре изработена кукла. Отворът в колянната става бе малка и движеща се цел, но не и по-трудна от крилата на някое насекомо, а Томас бе успявал понякога на тренировки да улучи такива криле.

След като не роди никакъв друг план, Томас направи лъжливо движение нагоре, сетне надолу, пак нагоре, а сетне вложи всичката си сила и умение в удар ниско долу. Очите и ръцете му не го подведоха. Острият връх на копието намери малкия отвор в момента, когато тъкмо се стесняваше с изправянето на Торуновия крак.

Усети стържещото трептене на дръжката на копието, чу се звук като от чупенето на метал. Торун се олюля, но не падна. Все едно се бе затръшнала някаква врата — такава тишина настана над площада. Когато

Томасовото копие излезе от крака на бога, острието му просветна на мястото, където се бе строшило.

Все още властваше тишината, последвала залитането на Торун; коляното му сега бе замръзнало в полуклекнало положение. Владетелят на света бе ранен и нищо друго не се чуваше освен стърженето по земята на влачения от него крак, докато той продължаваше да настъпва. Напредваше по-бавно отпреди, но все така неумолимо. Томас — отново в отстъпление, зърна за миг Андреас, качен на една от стените. Лицето на Върховния жрец бе потъмняло като буреносен облак, бе протегнал една от ръцете си — досущ като птичи нокти, — сякаш искаше да се намеси, ала не смееше.

Накуцващият бог влезе отново в обсега на своя противник. И пак огромният меч на Торун засвятка с невиждана бързина, стоварваше се с неуморна ярост, отблъскваше Томас все по-назад и по-назад, караше го да се върти в кръг в ограниченото пространство. Решил да атакува отново раненото коляно, Томас направи лъжливо движение — горе, долу, отново горе, и едва не загина, съборен на земята от мощния удар на меча върху копието му. Торун не можеше да бъде излъган втори път с една и съща тактика.

Томас се претърколи в отчаян опит да избяга. Олюлявайки се, с гротескна скорост, Торун бе почти връз него. Томас успя да скочи на крака и да се оттегли навреме. Дали да не рипнеш и не сграбчиш, Томас? В никакъв случай, не и срещу този противник. Все едно да връхлетиш и да се сбориш с някой от ледниковите зверове — или със самия ледник.

Томас някак си успя да задържи копието си, и все още съумяваше да блокира ударите на меча с бронираната му дръжка, ала вече не можеше да събере достатъчно сили, за да нанесе удар. А мечът го отблъскваше непрекъснато назад и назад, заставяше го да се върти в кръг. Облечените с бели мантии отново се съвзеха достатъчно, за да се чуят гласовете им.

Краят повече не може да се отлага, помисли си Томас. Уморен, губещ равновесие, той вдигна отчаяно ръце, за да посрещне поредния удар на меча върху несломимото си копие. И ударът отново го повали на земята. Светът около него закръжи бавно, бавно, докато се превърташе във въздуха и падаше и това му даде достатъчно време, за да се запита дали съществуваше в действителност истински Торун, докато този накуцващ измамник го убиваше.

Томас се удари лошо при падането и за миг не можа да помръдне. Най-накрая бе изпуснал копието. Оръжието му лежеше на педя разстояние в прахта на площада, ала сграбчването му бе едно от най-трудните и най-велики постижения в живота му.

Машината-убиец се поспря, накуцвайки, сякаш несигурна дали битката бе наистина спечелена. Сетне отново тръгна напред с рачешката си походка. Томас се изправи на коляно с насочено копие. И отново усети чрез внезапното секване на шумотевицата колко силно бяха викали зрителите за смъртта му.