Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

— Добре тогава. До чуване. — Асанович прекъсна връзката.

Джон прибра мобилника. Срещу него Пейн извади цигара, щракна с екзотична хромирана запалка, дръпна от цигарата и пусна разсеяна струя дим.

— Колега — заговори той с мек и тих глас, — не трябваше така да ругаете туземците. Те не са виновни. И освен това има инструкция. От Хуманитарния департамент. Не са ли ви я чели?

— Коя инструкция? Те са дявол знае колко.

— За пределите на компетентност на асоциирания персонал във външните територии.

— Н-н-н… не помня такова нещо.

— Не помните? А тя е много важна. В частност казва, че в страни от четвърти и пети функционален тип предаването на ред хуманитарни технологии в ръцете на местния персонал е абсолютно забранено. В забранения списък езиковото инженерство е на второ място… Затова не говорете повече, отколкото е нужно.

Джон се замисли. Май с неговото, както казваха туземците, конско евангелие беше прекалил. Беше погазил инструкциите. Още от първия ден с черни точки — това не е хубаво…

— Но ония… вашистите защо владеят ембаргови технологии? — попита. — Ще настоявам за подробно разследване.

— Да, това е нужно — разсъди Дик. — А какво имахте предвид, като споменахте за нередности в информационното поле?

Джон се замисли отново. Асанович изрично бе наредил да не обсъжда това с туземците, но за човека на Програмата нищо не беше споменал.

— Наскоро у нас съставиха един доклад — каза накрая Джон. — Трябва да са го пратили и до вас, понеже там ви критикуваха нещо. Потърсете го във вашата база. Индексът беше нещо от типа на „Хуманитарно-технологично замърсяване“…

Дик се втренчи някъде към стената и замърда с пръсти. Явно беше с невроинтерфейс и се ровеше в базата на Програмата.

— Да, наистина — промълви. — Има един такъв, дошъл миналата седмица. Но има нещо с правото на достъп… със секретността…

— Това вашите шефове са го измъдрили. Оправете се с тях.

— Ще се оправя.

Двамата помълчаха няколко секунди.

— Дик, какъв сте по тясна специалност? — попита Джон.

— Мениджър по политически кадри — отговори онзи и загаси фаса си. — Ще се връщаме ли в залата?

— Налага се — въздъхна Джон. — Какво говореха ония, докато ме нямаше?

— А, нищо интересно. Дискутираха трите източника и трите съставни части на цхазъма.

На телефоните на вестник „Психофеномен“ — а на сайта бяха посочени четири номера — не отговаряше никой. За всеки случай, ако адресът се окажеше фалшив, Джон прати на редакцията кратко е-писмо с молба за среща: в писмото се представи като уфолог от метрополията, пребиваващ по работа в страната и търсещ контакт с туземни съмишленици. След това се приготви да върви направо в редакцията, отвори картата на града, за да се ориентира, но първо реши да се свърже със замразения информатор.

Замразеният — ако се съдеше по данните, пратени от Асанович — се казваше Даниел, а в Междуфондационното се водеше компютърен асистент. Беше приложена и снимка: от нея гледаше скулесто, мрачно лице с черна ситно- къдрава коса, сплескан чип нос и дръпнати по монголоидному очи. „Така ли изглеждат тукашните китайски негри?“ — мина през ума на Джон. Той набра на мобилника кодовото съобщение: „Даниел, търся ви за консултации по езика ФОРТ и приложенията му в минното дело.“ После опита пак да намери Балабан, но отново никой от телефоните му не отговаряше. Двата му е-адреса също не се обаждаха — към тях не беше включен дори бот. Джон се зачуди къде се е покрил колегата му, но в този момент на мобилника дойде съобщение: „Радвам се, че избрахте езика ФОРТ. Потърсете ме на 057-392-369 на в/в до 5 ч.“. Замразеният информатор отговаряше точно съгласно уговорката, макар подозрително бързо.

Джон включи камерата на лаптопа, провери картината на екрана, въведе кодиращия ключ от инструкцията и набра пратения от Даниел номер. На екрана се появи очакваната китайско-негърска физиономия на информатора. Той изглеждаше сънен, стреснат, и кой знае защо, някак по-младолик, отколкото на снимката — почти като ученик в горните класове. Вероятно така изглеждаше, защото на екрана Даниел беше гладко избръснат, а на снимката — брадясал.

— Здравейте, Даниел — каза Джон. — Аз съм временният наблюдател от Комитета. Казвам се Джон Сидорчук.

— Здравейте — каза Даниел. — Всъщност аз май ви видях днес. На обед, когато ви докараха до Междуфондационното с малкия членовоз…

— С какво? — не разбра Джон.