Иван Попов - Когато богомилите бяха вирусописачи ((исторически киберпънк в три действия))

Предварително Рангел и Мирон Крачунеску мислели, че най-голяма пречка в тази фаза ще бъде липсата на достатъчна база старославянски текстове за начално обучение на системата. Този проблем обаче бива решен по твърде екзотичен начин. Един бивш съученик на Рангел, хакер с прякор Помрачения Отмъстител (поне така го нарича в мемоарите си Крачунеску), пробива някаква библиотека на мормоните, съхраняваща в цифров вид всички църковни текстове на всички езици и от всички времена. Старославянският корпус текстове се оказва достатъчен и фазата на обучение протича идеално.

Още по-екзотично се разрешава въпросът с достъпа до самата „Тайна книга“. Както казахме по-горе, в хода на делото „Гошев“ тя бе засекретена и прибрана от спецслужбите. Предполагайки, че в катедрата по средновековна литература все се е замотало някое ксерокопие, Рангел се хваща да издирва връзки натам. Междувременно обаче Помрачения отмъстител, окрилен от успеха с мормоните, влиза в дискусионния форум към тяхната библиотека и подхвърля там информация, че българските ченгета държат книга, макар от еретичен тип, която още я няма в мормонската база. Във форума отговарят нещо от типа „Ще видим ние тая работа“ и само след осем дни „Тайната книга“ вече лежи оцифрована в библиотеката. С вик „Евала им праим на разведката!“ Помрачения отмъстител дръпва книгата оттам, а Рангел я подава на входа на анализатора си…

И оттук започва най-загадъчното.

Анализаторът зависва. Презареждат го, той работи, пускат му „Тайната книга“ — пак зависва! И така системно, всеки път, когато през него прекарват книгата… Това, естествено, вбесява Рангел — така е с всеки програмист, чиято уж тествана и доказано работеща програма ненадейно почва да върти номера — и той се хвърля да търси грешки в анализатора. Тук трябва да кажем, че дебъгването на голяма програма, работеща със сложни динамични структури от данни, е поначало кошмарен процес, а в случаи като този, когато нищо отнапред не може да се каже за естеството на грешката, кошмарът се вдига на квадрат. В прозорците на дебъгера си Рангел вижда странни и абсолютно необясними неща. Първо се оказва, че нещо променя структурите от данни по особено жесток начин — и то само когато през анализатора се точи „Тайната книга“, и то всеки път различно. После Рангел уличава програмата си в обръщения към парчета код, които той — с гаранция! — нито ги бил писал, нито можел да обясни какво вършат и как изобщо са се озовали в кодовия сегмент… И колкото по-нататък — толкова по-лошо. Един ден нашият човек с ужас установява, че под „Тайната книга“ се променят и функциите на операционната система…

Изброяващият тези факти Мирон Крачунеску не може да ги обясни никак, тъй като е специалист по харда, а не по софта, но отбелязва, че нервите на колегата му се сдухвали все повече и повече: Рангел ставал мрачен, зъл и необщителен. Крачунеску сериозно се притеснявал за психическото му здраве, затова когато един ден Рангел с дрезгав глас съобщава по телефона, че „Тайната книга“ променя дори изпълнението на някои процесорни инструкции, той приема това като явен признак за изкрейзване. Наистина, според всички теории и практики е невъзможно да се сменят софтуерно микрокомандите на процесора… Крачунеску решава да намине към квартирата на Рангел с намерение да провери състоянието му и да го успокои колкото може. Но когато пристига, заварва вратата отворена, вещите разхвърляни в безпорядък, а от самия Рангел — ни вест, ни кост. Впрочем компютърът му си стоял на място, само дето дискът бил форматиран до дъно.

Оттогава нашият човек се числи в категорията на безследно изчезналите, и досега никой не е предоставил сведения, които да ни позволят да го отчислим оттам.

И така, какво все пак се е случило с Рангел, с неговата програма и с „Тайната книга“? Версиите по въпроса са многобройни, пъстри и противоречащи както една на друга, така и всяка сама със себе си. Нека впрочем да ги изброим — подредени по нарастващо правдоподобие.

Най-вулгарно материалистичната хипотеза (озвучавана главно от „Безсмислен труд“) следва показанията на Крачунеску и твърди, че Рангел е полудял от пренапрежение, затрил си е сам диска в момент на отчаяние и вероятно е избягал някъде. Не чак толкова вулгарна, но още по- материалистична е тезата на „Черен капитал“: според нея Рангел бил влязъл в конфликт с директора на Института за изследване на демокрацията, не му бил снесъл уговорения процент от сделката с програмите и директорът наел борци да го отвлекат… Нас обаче тези версии не ни задоволяват. Не че са доказано лъжливи — напротив, и едната, и другата изглеждат много близки до истината. Само че нас тук ни интересува не толкова истината, колкото правдата. А съдържанието на правда в тези версии е твърде, твърде ниско.