Иван Попов: Лутащи се мравки

В отсрещния край на стаята двама играеха някаква игра. Бяха нарисували на салфетка шестоъгълно поле, по което местеха една сребърна и три медни монети. Явно резултатът от играта не ги интересуваше, защото постоянно спореха за печелившата стратегия. На дивана седеше един дебелак, който тълкуваше сънищата на две тъмнокоси, силно гримирани момичета. След всяка чашка уиски (а той ги обръщаше една след друга) обясненията ставаха все по-невероятни и неприлични. Момичетата се забавляваха, като измисляха нови и нови подробности към сънищата си и слушаха измислиците на дебелия. В един момент единият от играчите се заслуша в разговора, усмихна се хитро, събра монетите в ръка, тропна с тях по стъклото на масата и помоли дебелия да обясни съня на някакъв негов братовчед. Самият сън се оказа такъв: кара си братовчедът мерцедеса по магистралата към морето (той наистина имал мерцедес) и изведнъж някъде след големия тунел на прохода го изпреварва едно трикрако пиле. А той кара със сто и петдесет километра и повече! Дава, значи, той газ след пилето, вдига сто и деветдесет — двеста, но не може да го настигне — пилето бяга напред със страшна скорост. Тогава той започнал да кара след него. По някое време то свило по една отбивка от магистралата, той завил след него, пилето бягало още известно време и накрая стигнало до една ферма. Фермата била пълна цялата с трикраки пилета. Братовчедът съвсем се объркал, видял трима работници във фермата и ги попитал какви са тези пилета. Единият от тях му казал, че това е нова американска порода, трикраки пилета, и че тук ги отглеждат. Братовчедът бил бизнесмен, позамислил се, по едно време попитал защо не са ги пуснали на пазара, трикраки пилета ще се търсят много. А работникът му отговорил: ами защото не можем да ги изловим, ти не можа да го настигнеш онова с мерцедеса, а ни питаш нас тука… Всички на масата се разхилиха, дебелият зяпна да отговори нещо, но усети, че си правят майтап с него, и млъкна. Някой отстрани го потупа по рамото: виж какви работи сънуват сега хората, а не като по Фройдово време — здрав, прав, корав, и толкова. Дебелият се натовари още повече, обърна една чашка и започна да обяснява още по-несвързано от преди, как да се различават истинските сънища от фалшивите, но вече никой не го слушаше. Двете момичета станаха да танцуват, около касетофона трима се скараха каква точно музика да се пусне, тогава на вратата се появи някакъв тип с широки гащи и шарена кърпа на главата и каза, че ако не го слушат, ще им пусне „Картечниците“. Момичетата се развикаха: „Не, само това не“, в това време влезе още едно момиче с дълъг плетен пуловер и верижка с кръст върху него, поздрави дебелия и този с широките гащи и седна на единственото свободно място на масата — в ъгъла, точно срещу Том.

— Бихте ли ми подали една винска чаша, ако обичате — обърна се момичето към Бен.

Бен й подаде чаша, после я погледна внимателно и каза:

— Всъщност ние с вас не се ли познаваме?

— Ами, не си спомням такова нещо…

— Преди около час и половина в метрото ми подадохте ето това — и Бен измъкна от джоба си листовката, която разглеждаше по пътя.

Очевидно листовката изобразяваше Апокалипсиса. Клокочеща река със странни цветове, червено-виолетови вихри в небето, топящи се черни скали, къщи, обхванати от зелени пламъци. На преден план — бягащи в паника мъж и жена. А зад планините в дъното на тази сцена стоеше изправен Бог — с възможно най-строгата физиономия и възможно най-големия и шарен ореол. И над всичко това надпис: „ТОЙ ВЕЧЕ ИДВА“.

— Вие от комисията по посрещането ли сте? — Бен изведнъж се заинтересува.

— Какво посрещане? — момичето не разбра нищо.

— Ами на оня, дето идва. Не, сериозно говоря, много ме интересува къде правят такива картинки… Това е компютърна графика, ето Том ще ти каже същото. Високо разрешение, три байта на пиксел, лепнали са и фрактали вътре… Впрочем най-добре да се дозапознаем: аз съм Бен, това е Марта, а там срещу тебе — Том.

— Тина, приятно ми е.

— Е, щом ти е приятно… Та знаеш ли кой прави тези хартийки?

— Ами… — Тина или знаеше, но не искаше да отговори, или искаше да отговори, но не знаеше какво. — Аз всъщност само ги разпространявам. Членувам в един, ъ-ъ-ъ… клуб за самообразование.

— И с какво се занимавате в този клуб за… как беше там?

— Изучават разписанието на тези, които идват — обади се дебелият от дивана. Беше целият червен, явно беше изпил повече, отколкото трябва. — И правят план-график за онези, които не искат да си отиват…