Иван Попов: Лутащи се мравки

Пежото гълташе километрите като фъстъци. Неусетно за тримата преминаха околовръстното шосе и навлязоха в безкрайните градски задръствания.

— Ще може ли да спрете ей там, на следващия светофар? — каза Том. — Оттам трябва да хвана метрото към къщи.

Чак след като Арбиб спря колата, Бен забеляза, че са в столицата.

— Ей, ама че ние пристигнахме… Том, след като свършиш утре с формалностите, обади ми се по телефона, запомни ли?

— Запомних, запомних… Господин Арбиб, благодаря ви много за услугата! Довиждане, приятна вечер…

Том затръшна вратата на пежото и се огледа наоколо. В тъмнината светеха само фаровете на автомобилите и рекламите на крайпътните заведения. После пъхна ръце в джобовете, килна назад фуражката си и без да заобикаля калните локви, тръгна право към станцията на метрото.

Когато Том стигна до телефонната кабина, долепена до бакалницата „Братя Скелам“, там вече го чакаха. Марта бе заета да пребърква джобовете на зеления шлифер на Бен, а самият Бен разглеждаше на оскъдната светлина от единствената улична лампа наоколо някаква цветна листовка.

— Здравей, Томи! — усмихна се Марта. — Как върви службата?

— Не върви, а тече — отвърна без желание Том. — Със скорост двайсет и четири часа в денонощието.

Чак тогава Бен го забеляза и вдигна глава от листовката.

— А, най-накрая се довлече… Как мина „съвещанието“?

В отговор Том само сви рамене.

— Материални поощрения имаше ли?

— Часовник с надпис от благодарното началство.

— Жалко — въздъхна Марта. — Бен казваше, че ще ти дадат поне хиляда и петстотин… Значи няма да ни мъкнеш по заведенията, така ли?

— Аз кога съм казвал, че ще ви мъкна по заведенията?

— А ти тогава защо ме излъга? — Марта хвана Бен за ухото. — Щели сме да обикаляме баровете до сутринта, аз идвам тука — а вие пукната пара нямате… Сега какво?

— Може да се отбием при брата на Фрида — предложи Том. — Бен, ти сигурно го познаваш…

— За една година всичко съм забравил. Кой беше този брат?

— Как да ти обясня… Поне десет пъти съм му чувал името и все не мога да го запомня. Беше основал рекламна агенция. Преди да ме вземат войник, Фрида разказваше как за половин година имал точно двама клиенти. Тя живее в неговия апартамент, съвсем наблизо. На последния етаж, а асансьорът се заключва със секретна брава.

— А, спомням си… Там едно време ставаха страшни купони. Събираха се много интересни хора. Да вземем нещо за пиене?

— Аз съм взел вече — Том показа скритата в якето си бутилка експортна водка.

След десетина минути път през квартала излязоха на кална улица, задънена от шестетажен блок. Нито Том, нито Бен обаче не си спомняха в кой точно вход живее Фрида. Блокът имаше шест входа, започнаха да проверяват наред за заключен асансьор. Откриха го чак в петия вход.

— Умно измислено — мърмореше Марта, докато се изкачваха пеша по стълбите.

По стените със разноцветен спрей бяха изписани имената на различни музикални групи. На Том му направи впечатление, че някои от тях бяха напълно неизвестни преди три месеца, когато влезе в армията. Ето например тези, „Райските картечници“. Изобщо не знаеше в какъв стил свири тази група, но по името съдеше, че е имал голям късмет, като не е слушал нито една тяхна песен. Накрая стигнаха до последния етаж и Том позвъни на една мръснобяла врата без никаква табелка на нея. Отвътре се чуваше врява и силна музика. Никой не отвори, тогава той натисна бравата, вратата се оказа отворена и тримата влязоха вътре.

За четири месеца апартаментът беше станал просто неузнаваем. Старите шкафове бяха сменени с чисто нови мебели, вместо на дървени столове гостите седяха в кожени кресла, подът бе покрит с чисто нов мокет, олющената боя и надписът „Колектива се боричка“ на стената бяха изчезнали и на тяхно място имаше фототапет с изглед от Канарските острови. Сигурно братът на Фрида накрая е намерил клиенти, помисли си Том. Всъщност и братът, и самата Фрида не се виждаха никъде. Том се учуди, защото тук нямаше никого от старите му познати, сякаш беше попаднал на съвсем друго място, пък и никой не им обръщаше внимание. Бен и Марта седнаха на единственото свободно кресло в дъното на хола, Том примъкна някаква табуретка, раздаде чаши и отвори бутилката водка.

Самият купон много се различаваше от купоните в този апартамент, на които бе идвал. Разговорите около масата нямаха нищо общо с предишните. Едно време поне половината от присъстващите говореха за компютърна графика и Том лесно се включваше в компанията, дори и да не познаваше никой от нея. Сега сякаш се говореше на друг език. Някакъв дългокос тип обясняваше на две момичета нещо относно екзистенциализъм, те като че ли не разбираха особено добре за какво става дума, но за сметка на това им беше интересно, а и дългокосият прекалено се беше вживял в ролята си на най-големия разбирател по въпроса. Самият Том не обичаше никакви разговори по теми, завършващи на ЗЪМ или ИЗЪМ, тъй като ги смяташе за безсмислени, и се заслуша в другите. На отсрещната страна на масата две момчета с дънкови ризи тихо, но разгорещено обсъждаха въпроса дали да възложат някаква работа на някой си Френк. Едното от тях, с черна права коса и очила с метални рамки, твърдеше, че Френк бил най-големият специалист в града, но другото повтаряше: „Той може да е най-големият специалист в цялата Слънчева система, но докато не се изясни дали е наш човек или не е, не може да става и въпрос да му се дава да върши такова нещо“. Така и не стана ясно кои са наши, кои — не и каква е тази работа.