Яков Свет - Джеймс Кук

„Струваше ми се — пише Кук, — че пътувам по най-плодородните равнини на Европа. Нямаше нито дюйм пустееща земя, пътищата заемаха точно толкоз място, колкото трябва… Никъде природата с помощта на малко човешки труд не се проявяваше с по-голям блясък, отколкото на този остров (Тонгатабу).“

Банани, плодове от хлебно дърво, кокосови орехи, ямс, таро — всичко, с каквото природата даряваше островите на Океания, всичко имаше в изобилие на Еуа и Тонгатабу. При това островитяните с необикновена радушност посрещнаха нечаканите гости и Кук с пълно основание даде на архипелага Тонга името острови на Дружбата.

През седемте дни престой на тези острови Кук успя да се запознае с бита на тонганци и с материалната им култура. Силно го учудиха някои тонгански обичаи, например отрязването на пръсти в знак на траур, и предизвикаха възторг изключително спретнатите жилища на островитяните и техните канута. „Сечивата, които видяхме тук — писа Кук, — както и на другите острови, се правят от камък, кост, миди и т.н. и когато ги разглеждаме, не може да не се възхищаваме от изкуството на тукашните майстори.“

На 7 октомври корабите напуснаха гостоприемния о. Тонгатабу и се насочиха към Нова Зеландия. На 30 октомври те се разделиха и този път окончателно. Насрещни ветрове дълго време не даваха на Кук и Фюрно възможност да стигнат до залива Шип Ков, който бе избран за място, където трябваше да се срещнат в случай на разминаване. Кук влезе пръв в залива и чака в нея Фюрно до 25 ноември. А Фюрно едва на 30 ноември 1773 г. успя да си пробие път към мястото на срещата.

Фюрно загубил в залива Шип Ков десет моряка, които се спречкали с маорите и били убити от тях. След това тръгнал към нос Хорн, известно време безуспешно търсил земята на Буве и, след като минал през Кейптаун на 14 юли 1774 г., се върнал в Англия.

„Нищо пряко мярка“ — такава норма на поведение имаше Фюрно. „Пряко обичайната мярка“ — такъв би могъл да бъде девизът на Кук. Той се завръща в Англия една година след Фюрно и през тази година прави наистина „прекомерни“ открития.

На 25 ноември 1773 г. Кук започна втория си лятно-антарктичен поход. Движи се на югоизток до 24 декември, когато за втори път през време на плаването премина Южната полярна окръжност. Ледовете го накараха временно да отстъпи, но на 11 януари той отново се насочи на юг-югоизток. На 26 януари 1774 г. той за трети път пресече Южната полярна окръжност, а на 30 януари „Резолюшън“ се приближи до плътно ледено поле.

„Външният (или северният) край на това огромно ледено поле — пише Кук — се състоеше от натрошен лед или от ледени парчета, толкова тясно споени, че нищо не можеше да проникне там. Приблизително една миля по-нататък започваше твърдият лед — непрекъснато компактно тяло… На това поле изброихме 97 ледени хълма, или планини, много от които бяха твърде големи… Стремежът ми да стигна целта ме доведе не само по-далеч от всички хора — мои предшественици, но и по-далеч от предела, до който, както смятам, изобщо може да стигне човек… Не можехме да намерим вече нито дюйм, за да се предвижим на юг, и затова излишни са други доводи, за да обяснявам необходимостта да се връщаме на север; по това време бяхме на 71°10 ю.ш. и 106°54 з.д.“

На 30 януари 1774 г. „Резолюшън“ се намира на 160 мили от п-в Терстън, който отделя морето на Амундсен от морето на Белинсхаузен 18 18 Съобразно руската транскрипция е прието Белинсгаузен (б. пр.). . В тази част на Антарктика по-далеч от Кук, и то едва с 26 мили, бе стигнал белгийският кораб „Белжика“, но това стана едва през 1898 г. — 124 години след Кук.

Невероятната енергия на Кук преодоляваше всички прегради. В това упорито движение на юг командирът на „Резолюшън“ водеше командата си към подвизи, без да държи сметка за нейните настроения. Мидшипманът Дж. Елиът в средата на януари 1774 г. пише: „Всички по това време се бяхме страшно измъчили, тъй като движейки се на Е, си бяхме втълпили в главите, че вървим право към нос Хорн, по пътя към дома. Запасите ни от чай, захар и всичко останало бързо привършваха, във връзка с което се правеха много намеци на капитан Кук. Но той само се усмихваше и нищо не казваше, тъй като винаги в намеренията си бе прикрит и сдържан, така че дори първият му помощник не знаеше кога ще напуснем някое място и кога ще пристигнем в друго. В това и във всяко друго отношение той бе най-подходящият човек за такова плаване. И ето че всичките ни надежди се разпиляха мигновено, тъй като вместо да вървим към Е, капитан Кук заповяда да се насочим към S. Бяхме направо смаяни и имаше момент, когато на кораба започнаха да роптаят, но скоро всичко се оправи“.