Тоне Светина - Лов край блатото

Край блатото, запазило се от ледниково време, сред Поклюкските гори живееше семейство: красив, стар и силен сръндак и стройна бързонога сърна. От страшния студ с дълбоки, тежки и влажни снегове през ранната пролет загина много дивеч. В това неприветливо място останаха живи едва ли не само тази сърна и сръндак. Щом долината се раззелени и снегът в планините се стопи, сърната роди сърненце — хубаво, силно и пъргаво.

Лятото беше топло, сърнето пасеше от буйната растителност и се развиваше прекрасно. Сърните живееха в мир и спокойствие, защото хората не ги смущаваха. Блатото, обгърнато в мъгли през студените утрини, ги пазеше. Хората избягваха това място, тъй като се страхуваха за себе си и за добитъка, а и мнозина бяха намерили тук смъртта си. Блатото никак не приличаше на онова в долината, където тинестата вода и тръстиките спираха крачките, предизвиквайки отвращение и страх. Това бе особено високопланинско блато. Изглеждаше като зараснала рана, като остров сред море от бълбукащи реки. Краищата му бяха обрасли с гъст, на места непроходим клек.

Сърните най-дълго прекарваха в гъсталаците при Черния поток и ходеха на паша край блатото. Тук то изглеждаше като съблазнителна яснозелена поляна, но коварна и неприветлива, обградена от тъмна гора. Може би тук преди години единственото очарователно място е било планинското езеро, пресъхнало, щом сушата победила водата. Мъхове покриваха обширната планинска поляна, разцъфнала в пъстри, променливи багри. Острицата се зеленееше и на места никнеше вкусният блатняк, който съблазняваше едрия дивеч. Животните направиха няколко прохода през клековите гъсталаци и ходеха на паша край блатото. Нивото на водата не спадаше. Почвата беше мека и пропита с влага, защото в тайните й жили непрестанно бликаше вода. Малко от ловците и няколко стари пастири знаеха за прохода през мочурището.

Още дълго семейството сърни щеше да си живее на спокойствие, ако една зима бракониер не беше убил майката на сърнето. Подплашено, малкото веднага след изстрела избяга в близкия гъсталак. Сърната не дойде след него. После то се върна на мястото, откъдето избяга, и намери голямо петно кръв. От него през гората водеха кървави дири. Сърнето запомни противната миризма на човека и се сгуши в най-тъмния гъсталак. Зимата преживя леко.

Изминаха няколко години. Сърнето заякна, стана едър сръндак, чийто дълбок глас ехтеше в сивите утрини около мочурището. Беше много предпазлив, но едно лято му се прииска да опознае света наоколо. Привличаха го разцъфналите поляни там някъде край горските скатове, откъдето понякога вятърът донасяше различни, неразбираеми за него гласове. С мъка напусна родното блато и тайните сечища и тръгна на път през гората. Накрая си избра за нов дом голяма поляна точно в края на зелената долина.

От сутрин до вечер поляната го мамеше на паша, но сръндакът не забрави предишната си бдителност. В ранните утрини пасеше още докато е тъмно и много преди изгрев-слънце тръгваше навътре в гората. Късно привечер, след смрачаване, излизаше отново на поляната, покрита с уханни цветя, където по пъстрите цветове се люлееха последните, закъснели диви пчели и хор от щурци пееше хвалебствена песен за всемогъщото слънце, току-що скрило се зад планината.

При паша сръндакът пристъпваше от крак на крак, виреше високо глава, окичена с прелестни тежки рога, мърдаше уши и недоверчиво душеше с мокра муцуна приятния летен ветрец. Сякаш съзнаваше своята прелест, при която не би се сдържала вечно незадоволената ловна страст, и винаги беше нащрек. С пъстрите сойки, пазителки на гората, живееше в разбирателство. Те следяха от клоните и с крясък съобщаваха за всичко в гората. Изкрякваше ли неспокойно сойка, сръндакът веднага се изгубваше навътре в гората. Малко хора го бяха виждали. Първият ловец, който го забеляза, остана като закован на мястото си, смаян и объркан. Такива рога никога не беше виждал. С разтреперана ръка свали пушка от рамото си и приклекна в росната трева. Не можеше да се успокои. Сръндакът го подуши, изрева с дълбок глас и побягна.

Оттогава ловецът Габер не можеше да си намери място. Откакто видя сръндака, той заскита около пасището му и през едно навъсено утро, когато животното не успя да се скрие, най-сетне го хвана на мушка. Екна изстрел. Куршумът засегна сръндака в десния хълбок. Той подскочи и хукна през росната поляна към потайните места на гората. Ясночервените капки кръв пръскаха обсипаните с роса цветя. В мрачното утро от ниските облаци започна да ръми.