Тоне Светина - Лов край блатото

През сватбуването, когато с нежно врещене сърните мамеха сръндаците за любов, той тръгваше към склоновете на старата гора около Черния поток. Където и да се покажеше, съперниците му отстъпваха пред него. Понякога без бой, друг път след срамно поражение. В любовта си беше буен и смел, но пак предпазлив. Щом укротеше страстта си, връщаше се изтощен към своя самотен живот. В гората около много дървета оставаха само следите по отъпканата земя, където той бе гонил сърните, преди да ги покрие.

Когато в Триглавските планини падна дълбок сняг и Поклюкските гори потънаха в безбрежна белота, сръндакът хвърли рогата си. Тъй както си вървеше, удари ги в един клеков клон и те паднаха в мъха. След това не стъпи повече в мочурището. Ледена покривка скова блатото и сухата трева се изгуби в скреж. Сръндакът остана в гъсталаците и гризеше клонки. Тежко преживя зимата. Падна дълбок сняг, който се задържа в сенчестите долини чак до май.

През тази зима с дълбоки снегове, студ и сурови виелици загина много едър дивеч. Лисиците се угощаваха и разнасяха кости по гората, гладните врани търсеха мърша. Белките безмилостно душеха изтощените сърнета.

През зимата на сръндака му пораснаха нови, още по-силни рога. Щом глухарят довърши пролетната си песен, той започна да ги бели. Избра си младо, дебело колкото ръка дръвче и с неукротима енергия започна ден след ден да свлича кората му. Бясно обикаляше обеления ствол, извиваше го и тъй го удряше, като че ли се сражаваше със сериозен съперник. Така изчисти рогата си. Остри и дълги, гъсто израсналите шипове бяха тъй оголени по краищата, че се плъзгаха по тъмните стволове на дърветата. Сръндакът живееше все така самотно и в неговия район не стъпваше друг дивеч. Прогонваше го със силен рев, а понякога се обаждаше дори и на цвърченето на птиците, така че можеха да го чуят чак по склоновете на планината и в горите от другата страна на блатото.

Щом водата започна да се стича надолу и слънцето изсуши местата под преспите и по високите върхове, буковете се раззелениха и буйна растителност покри мочурището. Сръндакът отново ходеше в своята тайна поляна. Но раната, която понесе на времето, все още помнеше.

Ловецът Габер също не беше забравил сръндака. Пийнеше ли си, което не беше рядкост, разправяше само за него. Говореше убедително, с мътни рибешки очи, като размахваше дългите си, маймунски ръце. Кълнеше мочурището, което му погълнало трофея, и уверяваше хората, които го слушаха, че в района има още такива сръндаци.

След една година, завладян от спомена за сръндака, ловецът отново приближи мочурището. Вървеше пиян по пътеката. По небето плуваше едра, бледа луна, светлината й играеше в гъстите клони на дърветата и оцветяваше в тайнствено синьо ширналата се повърхност на блатото. Габер се клатушкаше и мърмореше нещо под носа си. Там, където пътечката се приближаваше до края на мочурището и откриваше горската поляна, краката му изведнъж спряха. Изпращяха съчки, чуха се дълги скокове на сръндак и рев, който все по-дълбоко проникваше в тъмната гора. Ловецът спря, като се любуваше на прекрасния глас, нарушил безкрайната тишина в това море от гори. С такава злоба не ревеше нито един сръндак в района му. Само миналогодишният, подушеше ли, че някой се прокрадва подире му, можеше да издава такива звуци.

С плаха надежда в сърцето, че още не всичко е изгубено, пияният ловец се заклати към къщи и в полунощ заразправя на кучето своята нова тайна.

Габер се промъкваше към мочурището. Щом откри потайните проходи на сръндака в заплетените клекови гъсталаци, той чукна лулата в челото си. Слънцето бе насред небето, когато ловецът все още скиташе покрай блатото, разглеждаше отпечатъците от големите, разтворени копита и изпасаната трева чак навътре в мочурището. Внимателно стъпваше по местата, обрасли с трева. В едно усамотено кътче откри прохода, по който сръндакът излизаше от мочурището. Провирайки се през клека, той намери единия от рогата, които сръндакът беше хвърлил през ноември. Дълго го разглежда. Не предполагаше, че има толкова здрави рога. Занесе рога у дома и го прибра на дъното на скрина. С тайната, че отново знае нещо за сръндака, Габер ходеше като замаян. Вече не стъпваше и в кръчмата, а за сръндака не проронваше нито дума. В топлите летни вечери и през студените мъгливи утрини Габер скиташе из гората около мочурището. Няколко пъти той зърна сръндака, но не успя да стреля. От безсънните нощи и от непрестанното причакване отслабна и посърна. Сръндакът идваше след свечеряване, а сутрин, още преди слънцето да е погълнало мъглата, незабелязано и безшумно изчезваше ту през един, ту през друг проход. Понякога Габер го причакваше твърде близо, друг път — доста далеч. Известно време сръндакът изобщо не се появи. Сякаш усещаше, че не всичко е наред. Нощният вятър обикновено духаше откъм планината в посока към мочурището, така че животното явно го беше подушило. За това се сети и хитрият Габер. Макар че беше издръжлив, преследването така го умори, че реши за малко да почине. Твърдо вярваше, че никой друг не знае за сръндака.