Тоне Светина - Лов край блатото

Когато в планината падна първият сняг, горските скатове в подножието пламнаха в есенно злато. Габер отново тръгна по старите пътеки. Огледа проходите в клековите храсти и до едно подозрително огънато дръвче попадна на капан. Преди да се опомни, дръвчето рязко се изпъна. Нещо го стисна за крака. Главата му се залюля и той, побеснял, заруга. Напразно крещеше и се въртеше насам-натам, размахваше и кършеше ръце. Телта държеше здраво и все по-силно се впиваше в месото. Ужасѐн, той си представи, че няма да се измъкне от капана. Кръвта забушува в главата му. Опита да се заклати като махало на часовник и най-после успя да се залови за едно дърво, което го повдигна. Доста се измъчи, докато се освободи, удряйки глава в клоните.

После при мисълта, че някой негодник знае за неговия сръндак и души следите му, го обзе силна завист. Прехвърли в паметта си лицата на всички пастири, дървари и каруцари, чийто път би могъл да минава около мочурището. Спря се на алчните очи на тъпоносия и малко глупав пастир Тонца, за когото му бяха разправяли, че обича капаните. А и колибата му беше тук наблизо до мочурището.

Предпазливо обиколи останалите проходи и откри още няколко огънати ствола. Грабна един капан и се запъти право при Тонца. Когато стигна планината, вече беше тъмно. Кравите преживяха зад оградата и над стряхата кълбеше дим.

Габер мина като котка по стълбичките и спря на вратата на мрачната стая. Тонца тъкмо раздухваше огъня и туряше да ври мляко. Щом забеляза ловеца, така се изплаши, че изтърва паницата с мляко на земята.

— Господи! — изплю той през редките си, гнили зъби.

Габер пъхна капана под носа му:

— Гледай, проклетнико, без малко да пукна в тия твои щуротии, злодей такъв! Месо ти се приискало?

— Аз не съм слагал капан — запелтечи Тонца, като отстъпваше, треперейки, назад.

— Лъжеш! — извика Габер. — Ще те убия на място! — и заплашително свали пушката от рамото си и го обсипа с всички ругатни, които помнеше още от младостта си.

Чак след като Тонца си призна всичко, Габер се поуспокои и подробно го заразпитва какво знае, за кой сръндак е поставил капана. Задаваше му въпросите ловко и щом се убеди, че на Тонца му е трябвало само месо, съвсем му олекна. Изведнъж настроението му се подобри. Тонца донесе бутилка ракия и започна да утешава Габер, да се извинява и да се кълне, че това е първият и последният капан, който някога е слагал, и то по съвет на приморските дървари. Преди Габер да си тръгне, пастирът се хвърли на колене пред него и замоли да не казва на горските пазачи.

Габер излезе в сивата нощ, без да обещае нещо на Тонца. Клатеше се, като размахваше фенерчето към ловната колиба, и твърдо вярваше, че пак ще се срещне със своя сръндак.

Вихрушка докара есента в Триглавските планини. Северният и южният вятър се срещаха в скалистите прегради на подножието. Огромни, воднисти сиви облаци се влачеха по огненочервения небосклон. Нестихващият северен вятър забушува в горите и тънките стволове на високите ели застенаха. Той кършеше върхове, чупеше цели дървета, изтръгваше ели из корен. А духнеше ли южният вятър, отново донасяше своите оловни облаци и върху земята се изливаха обилни дъждове. Блатото, чиято хладна повърхност през сухите летни дни доста беше спаднала, насъбра води от потоците.

Габер лежеше в ловната колиба, слушаше гръмотевиците и песента на вятъра. Гледаше през прозореца как опадалите листа лудешки танцуват. Мислеше си за сръндака и замечтано чакаше времето да се укроти и в зелените гъсталаци да светне слънцето. Кучето кротко лежеше до него, гледаше с разбиране своя господар, когато споделяше мечтите си, и ласкателно въртеше опашка.

Хубавото време отново измъкна Габер на мочурището. Сега беше измислил нова измама. В края на блатото, близо до главния проход на сръндака, той си избра разклонена, доста висока ела. Направи в короната й удобно място за сядане, от което великолепно можеше да наблюдава обширното блато.

Толкова се радваше на новото си високо чакало, че рано следобед вече седеше свит между клонките като хищна птица, неуморно чакаща плячката си. Така прекара няколко дни на елата, без да стреля нито веднъж. Няколко пъти мярна сръндака с далекогледа и с разтуптяно сърце гледаше как животното пасе отпреде му, и всеки път оставаше разочарован, щом после изчезнеше в гъсталака. Сръндакът вече сменяше козината си и в този сив цвят изглеждаше още по-мощен.

Когато скоро след настъпването на нощта ловецът слезе от дървото, той долови пляскане на птичи крила и тихи стонове. Бекасите се готвеха за прелет на юг. Разбра, че още дълго време сръндакът нямаше да се покаже.