Фредерик Пол - Певците на времето

Знаеше пътя добре. Би могъл да го измине и насън, и понякога почти така и ставаше, след като бе прекарал дълги безсънни часове над древните записи с лекции. Но въпреки това той се оглеждаше с чувство на неприязън, докато пресичаше оживените улици в зоната. Виждаше безкрайните кабели на космическата стълба, които се губеха в облаците на юг и изток от резервата. Естествено, нямаше никаква надежда някога да зърне върха на стълбата, макар понякога, в ясна нощ, погледът да можеше да проследи кабела високо, високо нагоре — малко след здрачаване или преди зазоряване, когато горният й край биваше все още озаряван от слънцето, което за хората долу на земята бе вече залязло.

Сорк Куинтеро усети че е напуснал района на човеците. Разликата бе осезаема. Тук навсякъде се виждаха изображения на Първата Майка — огромна крилата женска Костенурка, въплъщение на богинята на цялата им раса. Поне така се говореше сред хората. Сорк се чудеше дали тя наистина живее някъде из космоса. Човеците твърдяха, че е вярно, но кой знае? Никой никога не бе виждал женска Костенурка.

Това бяха само догадки. Костенурките не обсъждаха своята религия — или каквото там беше — с непросветените човешки същества.

В тази част на зоната имаше по-малко човеци и шепа таври — кастрирани мъжки екземпляри, всеки от тях с контролен диск в главата си, които не обърнаха никакво внимание на Сорк Куинтеро, тъй като бяха заети с изпълнението на заповедите, диктувани от дисковете. Таврите, естествено, се срещаха навсякъде по Земята — едри животни, с почти човешко тяло и с глава на бик като на Минотавъра.

Но не и Костенурките — те не напускаха зоната.

Повечето земни жители биха се уплашили от това, което виждаше Сорк. Те рядко срещаха живи Костенурки и само на малцина бе дадена привилегията да им служат в някоя от зоните. Много човеци биха били зашеметени от шума, светлините и зловещия странен вид на това място. За Сорк Куинтеро обаче всичко тук бе до болка познато. Бе прекарал целия си живот в една или друга част на зоната, и никога не беше я напускал.

Такава бе цената. Човеците, които приемаха да работят за Костенурките, приемаха и правилата им. Ако работиш на големия северен земен терминал на космическата им стълба, върху развалините на някогашния Канзас сити или в някоя друга зона, длъжен си да останеш там през цялото време. Единствените изключения бяха, ако те пратеха някъде по работа, под неизменния контрол на диска, естествено, така че да загубиш представа къде си ходил. Зоните бяха единствените места, които Костенурките снабдяваха с храна, облекло и жилища за своите служители. Това бе важна придобивка, от която се ползваха работниците, доброволно съгласили се на пленничество.

Беше същото, с горчивина си мислеше Сорк, като придобивките, с които се ползваха обитателите на някой затвор. Макар че Костенурките плащаха добре, в зоните бе по-лошо, отколкото в едновремешните казарми. Това не бе човешки живот.

Докато отвън…

Сорк тръсна глава. Не искаше да бъде отвън. Искаше да бъде свободен.

Тази му мисъл би стреснала повечето човеци извън зоната на Костенурките, ако можеха да я чуят. Те се чувствуваха достатъчно свободни. В края на краищата, Костенурките не се месеха в човешките работи поне физически. Те не бяха обявили войните извън закона, например. Просто бяха изтъргували технологиите си срещу военно оборудване и като следствие всеки народ на Земята притежаваше в излишък от техните самолети, техните наземни транспортни средства, техните уреди и машини, и на практика не притежаваше вече никакви прилични средства за водене на война. Костенурките не бяха премахнали делението на народи. Просто бяха настояли да сключват търговските си договори с по-малки политически единици и след едно-две поколения свръхсилите просто бяха изчезнали. Всяко човешко същество на Земята знаеше, че Векът на Костенурките е период на невиждан мир и изобилие за по-голямата част от земното население. Сега хората живееха по-дълго и охолно от когато и да било. Бяха оставени на мира — малко от тях изобщо бяха виждали с очите си Костенурка, — стига само да не пречат на търговията.

Но нещата бяха по-различни за тези човешки същества, които бяха станали „меми“.

С подписването на договор за работа при Костенурките в зоната като служители с контролен диск в главата, животът им се променяше. По човешките стандарти той не бе особено приятен. Костенурките живееха на студено. Мразовитият въздух в подземията на зоната бе изпълнен с парливия мирис на мускус. Миризмата им проникваше навсякъде, подобно на ментоловата, предизвикваше сълзене на очите както амонякът, и колкото по-дълго го вдишваше човек, толкова повече му заприличваше на мъртвешкия дъх на разровен гроб.