Фредерик Пол - Певците на времето

Щом дискът се плъзна на мястото си, Сорк Куинтеро веднага се зае с работата си. Информацията, съдържаща се в него, сега бе повече част от него, отколкото собствените му спомени. Всички мисли и тревоги, които го бяха измъчвали дотогава, изчезнаха.

Работата му се състоеше в осчетоводяване на износа, който осъществяваха Костенурките. Бе отговорна и от изключително значение за търговията на Костенурките.

В определен смисъл бе получил тази работа като един вид повишение. Като „меми“ Сорк Куинтеро бе попадал на какви ли не длъжности — от твърде приятните до изтощителния и понякога отблъскващ физически труд. През деветте години в служба на Костенурките в зоната Сорк бе вършил почти всичко — от управлението на самолет до работата в кланицата, където бе транжирал труповете на таври за кухните. Нямаше значение къде го назначават. Под контрола на диска Сорк навсякъде бе експерт. Както и всеки „меми“, който с помощта на съответния диск се справяше безотказно с всяка задача, която Костенурките не желаеха да изпълняват сами. Тоест всяка скучна или свързана с физическо натоварване на горещата и влажна планета Земя.

Така че не сръчността бе причината за повишението на Сорк. Уменията ги предоставяха Костенурките. Това, което най-високо ценяха у служителите си, бе дисциплината. Много от човеците бяха мързеливи, или пиеха в свободните си часове, или пък имаха лични проблеми и постоянно закъсняваха за работа, или не се чувствуваха добре. Но не и Сорк Куинтеро…

Е, не винаги, трябваше да си признае. Вярно, че по едно време бе започнал да пие повече, отколкото се харесваше на брат му; не че Костенурките откриха това, но той заряза пиенето, когато Сю-линг се появи в живота му. На нея това също не й харесваше. Но бе факт, че Сорк винаги се явяваше навреме и никога не се оплакваше — поне не на глас, ако наблизо имаше Костенурки. А на началниците му това им допадаше. Затова и бяха го „повишили“ (естествено, повишението не му донесе нито повече пари, нито повече власт) като техен помощник в счетоводството — нещо твърде важно за Костенурките.

Те не искаха никакви проблеми в това отношение. На тях и през ум не им минаваше, че Сорк Куинтеро не желае повече да бъде „меми“.

Щом смяната свърши, Сорк и Кайри напуснаха работния сектор. Без да се подканят, те направиха това, което и двамата знаеха, че ще направят: запътиха се към стаите на Сю-линг Куонг в района на болницата.

Сю-линг очакваше тяхното идване, тъй че когато пристигнаха, тя бе вече будна, изкъпана, облечена, готова да посвети времето си на двамата мъже, които обичаше. Улови ги за ръце и ги поведе към болничната столова. Тя щеше да закусва, мъжете — да вечерят, може би, но и тримата ядоха едно и също: пържоли от тавър с пържени картофи, големи чаши с плодов сок и накрая горещо черно кафе.

Докато пълнеше чашите им, сервитьорката-тавър измуча любезно. Сю-линг каза:

— Да, благодаря, бе много вкусно.

Кайри се изкикоти, но не той, а Сорк изрече на глас мисълта му.

— Как разбра какво ти казва това нещо? — попита той.

— Не е „нещо“ — сряза го Сю-линг. — Таврите наистина са доста интелигентни; каза ми, че се надявала храната да ни е харесала.

— Не ти ли се струва странно? — продължи Сорк. — Искам да кажа, каква е храната, дето би трябвало да ни е харесала? — Тавър!

Сю-линг ядосано сви рамене.

— Това, че са животни за месо не означава, че трябва да се отнасяме с тях като с… със скотове! Ксийн работи тук в столовата вече две години и наистина е много мила. Само я погледнете — о, небеса!… Според вас, какво й става?

Жената-тавър внезапно се бе смъкнала на колене и мучеше жално. Бе изтървала подноса с ястията и когато се обърна и погледна тримата човеци, широкото й кравешко лице бе сгърчено от мъка.

— Лошо й е — предположи Сорк. Но брат му поклати глава.

— Не — прошепна той и се ослуша.

Чу го и Сю-линг — едва доловим звук, някакво безсловесно идващо отдалеч виене. После звукът се усили и извиси, още по-ужасен.

Сю-линг примигна, обхваната от внезапен страх.

— Костенурките ли са? — прошепна тя.

Кайри кимна мрачно. Сорк промълви тревожно:

— Щом го чуваме добре от такова голямо разстояние, кой знае какво чудо е там.

Не беше нужно да напомня, че по-голямата част от звуците в обхвата на гласовете на Костенурките бе извън доловимите от човешкото ухо честоти.

— Никога не бях чувала подобно нещо — каза Сю-линг. Сорк, който бе прекарал целия си живот в зоната, кимна бавно.