Фредерик Пол - Певците на времето

Кайри поклати глава в подигравателен укор. Нямаше нужда да казва, че според него само си губят времето. Изразът на лицето му и целият му вид говореха достатъчно красноречиво.

— Тези дискове — рече само той.

— О, знам какво си мислиш — каза уморено Сорк. — Че не е нужно човек да учи каквото и да било. Просто си пъхва диска и… и става някой друг. Като нас.

Лицето на Кайри изразяваше съчувствие.

— Е, какво има този път? — попита той, опитвайки се да покаже някаква заинтересованост към хрумванията на брат си. — Някоя нова теория за възникването на вселената?

— Всичко е така объркано! — оплака се Сорк. — През цялото време приказват за хора и неща, които никога не съм чувал и не съм си представял, Кайри. Други вселени. Черни дупки, бели дупки, проходи на дървояди — нищо не ми говорят тия неща. Може би изобщо нямат никакъв смисъл — заключи той със съжаление. — Костенурките не вярват. Защото Първата Майка не го е казала. Наричат го човешко суеверие, като алхимията, философския камък и онова… как беше…? — „луминесцентен етер“…

Кайри отново поклати глава, този път сериозно.

— Не е същото — каза той.

— Знам. Този Хокинг трябва да е бил много умен, като съдя по това какво говорят другите за него, а също и Планк. Планк твърди, че на определени нива — при много малки разстояния, много високи температури и изобщо всякакви необичайни условия — законите на физиката не са в сила. А след него други пък казват, че дори времето не е величина, която никога не може да се промени. Понякога понятията причина и следствие не означават нищо, понеже следствието може да се появи преди причината, и…

Кайри се намръщи. Той гледаше през рамото на Сорк в радиационната камера на Костенурките.

— Внимавай! — прошепна той. — Забрави ли, че ония там вътре могат да ни чуят?

Напомнянето дойде прекалено късно.

Костенурките вътре се размърдаха, заграчиха, занадигаха се се, обърнали сърдити погледи към братята човеци.

Най-едрият от тях, чиято титла бе Легат на Земята, стана и се затътри към вратата, следван от Малкия.

— Ей, вие, меми! — излая Легатът по транспозера си. — Не желаем да слушаме глупавите ви човешки приказки! Питаме се дали държите да продължите да работите при нас!

— Извинете — измърмори ядосан Сорк. — Просто разговарях с брат си…

— Не разговаряйте за подобни вредни неща! — изсъска Костенурката и се отдалечи.

Малкия остана, изправил се в цял ръст край отворената врата на радиационната камера. Сорк се отдръпна, за да не се изложи дори на малкото количество радиация, което проникваше отвътре. Зачака избухването от страна на шефа си по повод изречената „ерес“ в присъствието на други Костенурки.

Странно, но такова не последва. Малкия попита само:

— Защо си губите времето с тези песни?

— Това не са истински песни — отвърна Сорк. Костенурката се втренчи в него. Трудно беше да се разчете изражението на лицето на една Костенурка. Лицата им бяха покрити с нееластична тъкан, мрачно сурови, защитените им с костни образувания очи бяха силно раздалечени и се движеха независимо едно от друго по начин, който продължаваше да смущава Сорк.

— Песни са — изсъска Малкия, — и то неприлични. Напаст, пренесена от таврите! Халюцинации, които засягат зрелите мъжки екземпляри и ги правят негодни за полезен труд и опасни за самите тях! Абсолютно неподходящи за вас, особено поради твоята и на твоя еднояйчен брат нетипичност, която ви прави податливи на умствени разстройства.

— Еднояйчен брат? Имате предвид Кайри? — реши да предизвика Костенурката Сорк. — Да не би да искаш да кажеш, че нещо не ни е наред?

Костенурката изсъска и се замисли, все така втренчена в него. Няма съмнение, каза си Сорк — Малкия знае нещо; със сигурност знае поне колкото нас двамата за обстоятелствата около раждането ни.

Но дори и да беше така. Костенурката не желаеше да го обсъжда.

— Забравете тези песни — заповяда той. — Оставете ги на таврите. А сега елате да ви поставя дисковете. Време е за работа. — После се обърна и се отдалечи с патешка походка, размахвайки доволно крайниците си с прикрепените към тях поглъщащи радиацията ципи като човек, който потупва корема си след обилно ядене.

В „офиса“ на Костенурките Сорк се зае с изпълнението на задълженията си под въздействието на контролния диск.

Дискът влизаше точно в разреза на тила му. Тези пластини бяха златни и гъвкави и всъщност по форма не бяха идеално кръгли, а елипсовидни. Както всичко, което вършеха Костенурките, и за това си имаше причини от практическо естество: формата им позволяваше само един начин на поставянето им в рецептора, имплантиран хирургически в черепа.