Фредерик Пол - Певците на времето

После млъкна. Двамата бяха толкова близки, че Сю-линг отлично знаеше какво ще последва. Тя едва ли не чуваше как механизмите в главата на Сорк се превключват от един поток мисли към друг.

— Сю-линг — промълви той с дълбок, дрезгав глас, — някога казвал ли съм ти, че в очите ти грее слънчава светлина? В тях изгрява моят ден.

Тя въздъхна, но не защото не бе трогната.

— О, Сорк, време е да отиваш на работа. Ще закъснееш. А и на мен страшно ми се спи.

Тя вдигна лице, за да бъде целуната, и го проследи със замислен поглед докато излизаше от кабинета й. Сорк и Кайри, Кайри и Сорк! Бяха толкова различни!

Сю-линг бе убедена, че ги обича много. Стараеше се също така да дели обичта си справедливо, макар че не й беше лесно. И причината за това в повечето случаи бе Сорк — агресивният, изискващ изпълнението на всяко свое желание Сорк, с когото общо взето прекарваше в леглото повече време. Кайри бе по-скромен.

Но не и по-малко обичан. Беше сигурна в това. Беше сигурна също така, че близнаците изпитват един към друг топли чувства, но понякога й се струваше, че Кайри Куинтеро обича брат си малко повече, отколкото бе нужно. Когато Сорк си наумеше нещо, Кайри почти винаги отстъпваше.

Всеки от двамата по своему я очароваше. Дори по начина, по който разговаряха с нея. Най-сантименталните признания, които бе чувала от устата на Кайри Куинтеро, бяха „Толкова си красива“ или „Обичам те“. И никога нищо повече. И все пак тези слова винаги звучаха така, като че ги изричаше за пръв път. Очите и извивката на устните му бяха винаги различни. Макар Кайри да си служеше с малко думи, той умееше да им придава хиляди нюанси. А Сорк…

О, Сорк! Всеки ден — ново излияние. Проблемът бе в това, че тя никога не знаеше какво да очаква. Понякога тонът му бе толкова рязък, че я караше да се чувствува почти унизена — обикновено когато си бе наумил нещо и бе сляп за всичко останало. Друг път можеше да бъде истински поет. Възхваляваше очите й — а Сю-линг знаеше, че има най-обикновени очи; но според Сорк Куинтеро те бяха ту звезди, ту дълбоки кладенци с чиста изворна вода, ту искри от пламтящ огън. Естествено, те не бяха нито едно от тези неща. Бяха си просто очи. И кожата й си беше просто кожа (Цвят на праскова! Златна коприна! Глупости!), така, както устните й си бяха само устни, а останалите части от тялото й — ни повече, ни по-малко части на тялото на една млада жена в добро здраве с нормални природни дадености. Сорк просто обичаше да си играе с думите. И което бе лошо, тя бе почти сигурна, че голямата част от тези приказки бяха буквално взаимствувани от записите с лекции по романтична поезия, които бе слушал така прилежно преди да премине към други теми…

И въпреки това тази негова игра с думите й бе приятна. Тя имаше за цел да й достави удоволствие, и тъй като Сорк бе толкова упорит, целта се постигаше.

Докато Кайри…

По дяволите, каза си тя, ставайки от бюрото, престани! Няма смисъл.

Сю-линг Куонг знаеше, че рано или късно ще трябва да се откаже от единия близнак, ако иска да си запази поне другия. Тя не се опитваше да изклинчи от тази отговорност, защото беше почтен човек.

Но също така знаеше, че не тя е решението на техните проблеми.

И особено на проблемите на Сорк. Той се стремеше към нещо, което тя не можеше да му даде, и не само тя, а може би никой на този свят. За да бъде щастлив Сорк, му бе нужна някаква промяна — коренна промяна, с непредсказуеми последици, — а Сю-линг Куонг просто не виждаше откъде и как би могла да се появи тя.

Тук, както се оказа, тя дълбоко грешеше.

Великото събитие, което щеше да промени всичко за Сорк Куинтеро (и за всички същества във вселената), бе вече настъпило.

Всъщност бе започнало дълго преди Сорк да се отдаде на слушането на онези остарели лекции — даже дълго преди той и брат му да бяха се родили преди около трийсет години. Събитието бе станало още по-отдавна — повече от седемдесет и три години преди това. Но тъй като мястото, където се бе случило, отстоеше на малко повече от седемдесет и три светлинни години в космоса, и тъй като новините не можеха да пропътуват разстоянието със скорост по-голяма от тази на светлината, нито Сю-линг, нито Сорк, нито който и да било на Земята — Костенурка, тавър или човек — знаеха за него.

Но съвсем скоро щяха да узнаят!

За да стигне до работното си място, Сорк Куинтеро трябваше да напусне помещенията, обитавани от човеците и да слезе в студените и неприветливи подземни сектори, които Костенурките бяха запазили за себе си.