Фредерик Пол - Певците на времето

Той млъкна и след миг продължи:

— Както и да е, като ги гледам сега, ми се струва, че медицината на Костенурките върши по-добра работа, отколкото човешката.

— Сю-линг е много добър лекар!

— Сигурен съм в това. Не исках да я засегна. — Човекът я погледна виновно. — Май вече съм забравил как да се държа с жените — призна си той. — И въобще с хората.

Сю-линг вдигна поглед от съобщението на екрана на комуникатора.

— Така, съобщават ми, че хората ви са добре, капитан Крейк — каза тя. — Помолих екипажа на станцията да ме информира, ако настъпят някакви промени.

Крейк кимна.

— Отлично. Ако не възразявате, ще се обаждам от време на време. — Поколеба се, после им довери: — Мисля да посетя някогашния си дом. Сигурно е много променен, но въпреки това ми се ще да отида. Може ли да оставя някои от нещата си тук, докато се върна?

— Разбира се. Можете да се обаждате по всяко време, и аз ще ви предавам съобщенията от орбиталната станция. Приятно пътуване, капитан Крейк — каза Сю-линг и се усмихна.

— Благодаря.

Крейк се изправи и тръгна към вратата, после се спря и се загледа в тила на Сорк Куинтеро. Отново изглеждаше смутен, но по различен начин.

— Извинете — каза той втренчил поглед в черепа на Сорк, — но вие сте „меми“, нали?

— Разбира се, че съм — отвърна изненадано Сорк и неволно попила гумените ръбове на отверстието на тила си. — Сю-линг също. И почти всички тук. Естествено. Без чиповете, имплантирани в главите си, не можем да работим за Костенурките и да се справяме с техните технологии. Би било абсурдно.

Странникът поклати глава.

— Не е невъзможно — промълви той и докосна своя собствен небелязан череп. — Благодаря за помощта, докторе — каза той на Сю-линг, обърна се и излезе.

Сю-линг го проследи с разсеян поглед, прехапала долната си устна. Внезапна ревност прониза Сорк. Само това липсваше — появата на един интересен мъж в живота на Сю-линг!

— Кой е този човек? — попита той подозрително.

Тя тръсна глава.

— Космически пилот, Сорк. Представяш ли си? Управлява корабите на Костенурките.

— Човеците не управляват кораби на Костенурките! — възрази Сорк. — Той дори не е „меми“!

— Знам, но така казва. Има свой собствен междузвезден вълнов кораб. Костенурките му го дали. Оборудван с малки химически ракети — разузнавателни ракети, — така че да може да каца дори там, където няма стълба, представяш ли си!

— И защо ще му позволяват да прави това?

— За свое улеснение, естествено, за какво друго? Пращат го на планети, които на тях не им допадат, нали знаеш — онези с топъл и влажен климат и океани. Като нашата Земя.

— И ти вярваш на приказките му? — попита Сорк дълбоко възмутен.

Жената, която обичаше, му хвърли изпълнен с нежност и разбиране поглед. Тя бе красива, с наситено сини бадемовидни очи, гладка кожа и лъскава медночервена коса; погледът й бе неизказано кротък и влюбен.

— Защо да ме лъже? Той наистина е интересен човек, Сорк, и искрено се надявам хората му да оздравеят. — После се сети нещо и добави: — А знаеш ли още какво ми каза? Че е най-възрастното човешко същество във вселената.

Той я погледна недоумяващо.

— Не изглежда по-стар от мен — възрази той, но Сю-линг поклати глава.

— Бил е в космоса — обясни тя. — На вълнови кораб, пътуващ почти със скоростта на светлината.

— О! — възкликна Сорк, най-после проумял. Междузвездните вълнови космически кораби на Костенурките летяха със скорост толкова близка до светлинната, че продължаващите десетилетия полети за тези на борда всъщност траеха не повече от няколко дни. — Забавянето на времето, за което се говори на записите!

— Точно така — кимна Сю-линг, после го погледна въпросително: — А ти за какво си дошъл тук?

— За да те видя, естествено — бързо отговори той. Тя му се усмихна мило.

— Сигурно. Но си помислих, че може би има и друга причина — да не би случайно да са ти се свършили лекциите по астрономия?

Той си призна и тя извади от бюрото си нов запас.

Сорк се загледа разнежен в тила на наведената й глава, където сред лъскавата медночервена коса се белееше обезкосменото при имплантирането на чипа кръгче с идеална форма. На повечето човешки същества то може би би изглеждало грозно, но не и на Сорк Куинтеро. И не защото на неговия тил имаше същото — работата беше там, че от мига, в който зърна Сю-линг Куонг, току-що пристигнала в зоната след като университета, където работела, бил закрит, никога нищо у нея не бе му се струвало грозно.