Фредерик Пол - Певците на времето

— Не бави влака! — излая той.

Сорк не отговори. Изправи се и повече или по-малко търпеливо зачака отминаването на трополящия и скърцащ влак. Върху всяка от платформите бе натоварен по един огромен, ръждив и злокобен къс метал. Сорк се досети какво представляват тези железа: танкове и оръдия — древните и почти забравени инструменти на войната. Костенурките бяха направили така, че човеците никога повече да нямат нужда от тях.

Не беше необичайно подобни антики да пристигат в зоната за извозване към орбитата по стълбата. Това просто означаваше, че Костенурките са попаднали на още един склад с оръжия някъде на Земята и с присъщата си любезност и настойчивост са сключили сделката за изкупуването им и откарването им там, където ги преработваха за своите собствени цели.

И наистина, зоната приличаше на сметище, но Костенурките не ги беше грижа за целия този безпорядък. Малкото петна с растителност, които все още можеха да се видят тук-там, не бяха дело на Костенурките. За тези градинки полагаха грижи единствено хората в свободното си време. Ползата от зеленината за Костенурките се изразяваше само в това, че им служеше за храна, и то само от време на време. Те не отглеждаха растения или животни за храна, тъй като ядяха почти всичко, както от органична, така и неорганична материя.

Когато и последният вагон отмина, Сорк видя от другата страна един от Костенурките, нетърпеливо предъвкващ нещо, при което се разнасяха звуци като от каменотрошачка. Сорк позна извънземния по черупката в ръждив цвят и жълтеникавите очи, но най-вече по ниския ръст. Това беше шефът му.

— Здрасти, Сътруднико — поздрави Сорк.

Това, естествено, бе титлата на съществото, а не непроизносимото му име на езика на Костенурките. Човеците им бяха измислили прякори и ги употребяваха помежду си. Прякорът на този бе „Малкия“, защото бе по-дребен от останалите.

Костенурката включи транспозера си и попита:

— Кой Куинтеро си?

— Сорк Куинтеро — отвърна Сорк. — Счетоводителят.

Той се поотдръпна, за да избегне киселата мускусна миризма, разнасяща се от Малкия. Напомняше на лимонова кора и терпентин — такава беше миризмата на Костенурките.

Костенурката издаде сърдит звук. Обърна се мълчаливо и се отдалечи, с проблясваща в слънчевата светлина ръждиво-кафеникава черупка. Сорк знаеше колко го обърква фактът, че има брат близнак. Това го дразнеше, и изглежда го караше да изпитва неприязън и към двамата. Но на Сорк Куинтеро не му пукаше, понеже той също никак не харесваше Малкия.

Странно, но и останалите Костенурки изглежда не харесваха своя събрат. Но кой можеше да каже какво чувствуват те?

Сорк се спря пред вратата на кабинета на жената, в която бе влюбен, и се намръщи. Отвътре долиташе непознат мъжки глас. Сорк надникна и зърна чужденеца до бюрото на Сю-линг. Имаше грижливо заострена къдрава кестенява брадичка и розово лице. Мъжът стоеше и чакаше Сю-линг да провери нещо из папките си. Изглеждаше млад, но в кафявите му очи се четеше тъжна умора.

Сю-линг крадешком се усмихна на влезлия Сорк, а непознатият протегна ръка за поздрав.

— Здрасти — каза той. — Аз съм Франсис Крейк.

— Сорк Куинтеро — отвърна Сорк и разтърси ръката му. Беше силна, корава ръка; мъжът изглеждаше свестен. Но присъствието на чужденци в зоната бе нещо необичайно.

— Какво търсите тук? — попита Сорк рязко.

— Искам от лекаря една услуга — отвърна гостът. — Става дума за хората от екипажа ми. Претърпяхме малка злополука и сега те са горе в хирургията на орбиталната станция. Та докато чакам да се оправят и да бъдат готови за полет, рекох си да пообиколя Земята за няколко дни и помолих лекарката да ги наглежда през това време.

— За няколко дни не може да се обиколи цяла планета — сряза го Сорк.

Крейк кимна колебливо, сякаш не бе сигурен дали е разбрал правилно.

— Всъщност аз съм бил на Земята и преди — каза той.

— Но доста отдавна.

Сорк не се и съмняваше. Дори дрехите му бяха странно старомодни, такива, каквито навярно е носил дядо му.

— Защо не свалихте хората си на лечение тук? — зададе той логичния въпрос.

Крейк го погледна с някаква смесица от смущение и протест.

— Не им е за пръв път — отговори рязко той. — Прибраха ни Костенурките. Хората ми бяха доста по-зле от мен. Бяха си направо полумъртви. — Той се позамисли, после се поправи: — Може да се каже, че всъщност изобщо нямаше да ги бъде, преди Костенурките да се заемат с тях. Разбили се в Андите. Крайниците им бяха изпотрошени, бяха измръзнали. Костенурките ги оправиха, поставиха им протези…