Фредерик Пол - Певците на времето

Тихо измучаване зад гърба му го накара да се отдръпне встрани, за да даде път на един прислужник тавър, тръгнал да почиства района — ежедневната му работа.

— Добро утро — любезно поздрави Сорк, макар да знаеше, че още младият тавър едва ли ще го разбере.

После пое безцелно из зоната, опитвайки се да систематизира чутото от записите. Главата още го болеше. И нищо чудно. Толкова странни думи. Време… реално време, въображаемо време, времето като измерение, както нагоре, надолу, и настрани… какво ли означава всичко това?

Не знаеше. Бе абсурдно да говориш за подобни неща с Костенурките, а човеците не се интересуваха. Ако е умен, разсъждаваше той, ще зареже тия стари записи с лекции и ще се отдаде на живота си и работата при Костенурките, такива, каквито са тук в зоната. При всички случаи те ще одобрят постъпката му.

И тъкмо това бе главната причина Сорк Куинтеро да продължава заниманията си с такава твърдоглава настойчивост.

Той отново се почеса замислено по белега на тила. Да прослушваш някакви си остарели лекции не беше като да си служиш с контролните дискове, които Костенурките предоставяха на най-доверените си служители. В някои отношения обаче първото бе за предпочитане. Главоболието накрая бе малко по-различно. И най-вече поради факта, че човек можеше да си спомни съдържанието на записа и след като вече го е чул. С малко повече късмет, разбира се. И ако го слуша много пъти. И ако успее да проумее значението на всичките тези странни древни понятия.

Колкото до истинското им разбиране, от друга страна…

Той отчаяно поклати глава. Да схванеш значението на думи като „космологии“ (каквито и да са те) и „вселени“ (като че бе възможно да има повече от една!), бе съвсем друга работа. Той се запита дали някога изобщо ще му стане ясно какво са се опитвали да обяснят тези някогашни учени-човеци и дали това въобще има някакъв смисъл или е просто глупаво пред-Костенурково суеверие, както твърдяха Костенурките, — когато благоволяваха изобщо да обсъждат тези материи.

Сорк гневно почеса брадичката си. Не, онези учени от отминалите векове не са били роби на суеверия! Те са били изградили велика цивилизация без помощта на Костенурките или когото и да било. Собственият му пра-прадядо е бил свидетел на това! Бил е съвременник на онзи чисто човешки свят на високи технологии и свобода, без Костенурки, без таври, просто мъже и жени, които живеели и работели заедно в мир и демокрация…

Сорк прекъсна тези си мисли, защото разбра, че се е поувлякъл — както често изтъкваше жената, в която бе влюбен, онзи човешки свят съвсем не е бил чак толкова мирен и демократичен.

Сетил се за нея, Сорк погледна часовника си. Дежурството на Сю-линг Куонг скоро свършваше и понеже брат му Кайри все още спеше, можеше да прекара насаме с нея оставащия час и нещо до началото на собствената му смяна.

Мина му през ум да закуси, после се отказа от идеята и се отправи през зоната към болницата. Да се работи с тоя диск в черепа бе достатъчно затормозяващо, а като се има предвид, че главата вече го болеше, щеше да е по-добре да започне деня на празен стомах.

Работата му при Костенурките бе нещо като счетоводство. Занимаваше се с товаренето на линейно-индукционните кабини, които се катереха по космическата стълба. Той решаваше към коя от трите площадки за приземяване да се насочи даден товар — не непременно към най-близката, а към тази с най-голяма пропускателна способност за момента.

Така поне си мислеше Сорк. Всъщност той не си спомняше какво точно е вършил под контрола на диска. Знаеше, че работи с някакви „стойности“, но какви именно — не можеше да каже.

Все пак не бе трудно човек да разбере Костенурките, особено ако приемеше казаното от тях за самите себе си за чиста монета. Философията им бе изцяло меркантилна. Не вярваха в насилственото завоевание, единствено в търговията. Но естествено, правилата създаваха те.

А че търгуваха — търгуваха. Огромната космическа стълба — пътят на Костенурките към звездите — се спускаше на юг и чезнеше в безкрайността. Както винаги, дузина кабини се плъзгаха нагоре и надолу по кабелите й. Сорк погледна нагоре със стиснати зъби. Един ден, обеща си той, един ден и той ще седне в някоя от тези кабини, устремен към космоса подобно на човешките същества преди идването на Костенурките…

— Пази се, глупако! — сепна го дрезгав човешки глас. Сорк отскочи встрани от релсите. Дълга композиция от открити вагони навлизаше в зоната. Униформеният пазач — не беше „меми“, не беше дори „меми“, помисли си Сорк, — го гледаше сърдито.