Фредерик Пол: Проклятието на Мидас

Провря се с мъка вътре и седна, докато Уейнрайт довърши телефонния си разговор. Мислено търсеше евентуалните причини за желанието на Уейнрайт да говори лично с него вместо по телефона или като му подхвърли някоя и друга дума, когато минава през чертожната.

Твърде малко от тях бяха състоятелни.

Уейнрайт затвори телефона, а Мори се изправи.

— Викали ли сте ме? — попита той.

В този бузест свят Уейнрайт беше аристократично мършав. Като главен директор на проектантско-конструкторския отдел при Компанията за развлечения „Брадмур“ той стоеше високо в горното съсловие на Състоятелните.

— Да, повиках те — изсъска Уейнрайт. — Фрай, какво те е прихванало точно сега, дявол да го вземе?

— Не ви разбирам, мистър Уейнрайт — запелтечи Мори, зачерквайки списъка на евентуалните причини за този разговор.

— Така и предположих — изсумтя Уейнрайт. — Не че не ти е казано, а не искаш да знаеш. Върни се мислено назад с цяла седмица. За какво те мъмрих тогава?

— За продоволствената ми книжка — отговори Мори унило. — Вижте какво, мистър Уейнрайт, съзнавам, че малко изоставам, но…

— Но нищо! Как гледа Комитетът на това според теб, Фрай? Получили са оплакване от Разпределителната комисия. Естествено, прехвърлиха го на мен. И, естествено, аз пък ще го прехвърля направо на теб. Въпросът е: какво ще направиш в случая? Боже мой, погледни тези цифри, човече — текстилни изделия, петдесет и един процента; храна, шейсет и седем процента; забавления и развлечения, трийсет процента! Ти от месеци не си използвал напълно дажбите си!

Мори се вторачи тъжно в картончето.

— Ние — по-точно жена ми и аз — снощи тъкмо разговаряхме надълго и нашироко по този въпрос, мистър Уейнрайт. И повярвайте ми, ще се поправим. Ще се запретнем веднага, ще работим здравата и… ъ-ъ… ще се поправим — завърши той със слаб глас.

Уейнрайт кимна и за пръв път в гласа му прозвуча съчувствена нотка.

— Жена ви. Тя е дъщеря на съдията Илън, нали? Добро семейство. Много пъти съм се срещал със съдията. — После, грубо: — Е, все пак, Фрай, аз те предупреждавам. Не ме интересува как ще оправиш тая работа, важното е да не стане така, че Комитетът пак да ми напомня за това.

— Няма да стане, сър.

— Добре. Завърши ли чертежите за новия К–50?

Мори просветля.

— Почти, сър! Днес ще започна да пиша първия раздел. Честна дума, мистър Уейнрайт, много съм доволен от проекта. Сега съм вложил в него повече от осемнайсет хиляди подвижни части, и то без…

— Добре. Добре. — Уейнрайт хвърли поглед към бюрото си. — Върви да работиш върху него. И оправи тази, другата работа. Ти можеш да я оправиш, Фрай. Консумирането е дълг на всеки. Запомни това.

Хауланд придружи Мори от чертожната до безупречните работилници. „Неприятности, а?“ — подхвърли той загрижено. Мори изсумтя. Това не го засягаше.

Хауланд хвърли поглед през рамо, докато нагласяваше програмиращия пулт. Мори прегледа матриците мълчаливо, после се залови да чете резюмираните записи, сверявайки ги със схемите, вкара напътствията в програмиращото устройство. Хауланд мълчеше, докато Мори завършваше настройката и пусна пробен запис. Той съвпадаше напълно; Мори се отдръпна да запали цигара в чест на успеха, преди да натисне пусковото копче.

— Хайде, пускай — каза Хауланд. — Не мога да си отида, докато не го задействуваш.

Мори се ухили и натисна бутона. Таблото светна; в него започна да пулсира слаб метрономен сигнал. Това беше всичко. Мори знаеше, че в другия край на четвъртмилния цех автоматичните сортировачи и конвейери опипваха медните макари и стоманените слитъци, отмерваха с фунии пластичен прах и багрила, прокарваха сложна лъкатушна пътека за хилядите отделни компоненти, които щяха да образуват новия модел К–50 на „Брадмур“ — „Избери си игра“. Но нищо не се виждаше от мястото в украсеното със сложни стенописи програмно помещение, където стояха. „Брадмур“ беше ултрамодерен завод; в края на производствения цикъл дори роботите бяха заменени със самоуправляващи се машини.

Мори погледна часовника си и записа в дневника времето на пуска, докато Хауланд бързо проверяваше програмата на Мори за подаване на суровина.

— Проверките свършени — произнесе Хауланд тържествено, потупвайки го по гърба. — Трябва да го отпразнуваме. Впрочем това е първата ви разработка, нали?

— Да. Във всеки случай първата самостоятелна.

Хауланд вече тършуваше в личното си шкафче за бутилката, която пазеше там за специални случаи. Наля със замах.